Историята е разказана от Янита Петрова - директор на детския център на фондация "За Нашите Деца" в град Пловдив. Разказът й спечели второ място в конкурса "Случаят, който никога няма да забравя", проведен през октомври 2011 г.

Когато се доближих до тежката метална врата, сърцето ми бясно препускаше. Дори не усещах тежката миризма на дезинфектанти. Не, че за първи път идвах в родилен дом да се срещна с майка, която беше взела решението да изостави детето си, но се вълнувах повече от всякога. Просто това беше една специална за мен майка, едно специално момиче на крехките 17 г., което познавах от 7 г. и живееше в дом за деца. През цялото време си мислех, какво да й кажа. Целият й живот ми мина като филмова лента. И настаняването й в дома и смъртта на майка й, за която трябваше да й съобщя и катастрофата на баща й, и далматинеца, за който с колегите ми се погрижихме и деня, в който разбрахме, че е бременна в шестия месец.

Когато охраната на второ родилно отделение ме попита „Вие при кой” първоначално не можех да отговоря. След като съобщих името още преди да вляза усетих, че някой ме гледа. Отместих глава и погледите ни се срещнаха. Тя стоеше с бялата си нощница, с бяла лице, но ми се усмихна. Не си казахме нищо само се прегърнахме и заплакахме, тя ми насочи вниманието към малкото розово вързопче, което лежеше в количката.

Момичето ми каза: „Ти си единственият човек, който дойде да ме види и на който за първи път показвам детето”. Беше го кръстила на майка си, чувстваше се изключително горда от избора си и някак спокойна като човек който е изпълнил синовния си дълг.
Беше категорична в решението си да изостави детето. Осъзнаваше, че няма къде да отиде с него. След дълги разговори си обещахме да вземе крайното решение след една година, времето което й оставаше да живее в дома за деца. Договорихме се да посещаваме детенцето в бебешкия дом всяка седмица.

След изписването от родилен дом я търсих ежеседмично. През първият месец от моето специално момиче нямаше и следа. Реших, че иска да забрави за случилото се, но забравя ли се това, че си станала майка.

Минаха няколко месеца и тя сама ме потърси. Заедно започнахме да посещаваме в ДМСГД прекрасната й дъщеря. Беше намерила и момче, което с готовност щеше да припознае детето. Направихме си програма, която позволяваше срещи между майката и детето в Центъра за обществена подкрепа и практически занимания с детето в Дома, които включваха повиване, хранене, къпане, игра, бодърстване и всичко най-прекрасно, което прави тази невидима връзка между майката и детето и го води напред в неговото развитие и в опознаването на света.

След известно време с общи усилия детето бе припознато от приятелят на Ина и двамата започнаха да посещават курсове за изграждане на родителски умения в центъра ни. То кой от нас се родил готов родител и колко от нас биха си признали ,че това умение се учи и изгражда, че това е най-изконната човешка функция.

И така от ден на ден връзката между малкото човече и майка му прерасна в обич. Обич която бе пътеводната светлина за моето специално момиче то взе най-важното решение в живота си, а именно да се бори за своето дете. Събра необходимите документи, участва в съдебна процедура, напусна дома за деца и се премести при приятеля си. Успяхме да убедим и неговата майка да ги подкрепи в грижите на 11 месечната Диди. Не беше трудно, самата тя ни разказа, че не е имала деца и нейният син е осиновен. Приемаше и тримата за свои деца. Това което направихме бе свързано с подкрепа за осигуряване на необходимите дрешки, храна , козметика и др. свързани с грижата за малката принцеса, консултации и практическа подкрепа. Съдействахме на майката за получаване на майчинство и съответните социални помощи, осигурихме количка и детско легълце предоставени ни от наше дарители ангажирани с каузите на фондацията ни. Момчето, което припозна Диди я прие като свое дете.

В момента двамата имат още една дъщеричка. Диди посещава детска градина, за която съдействахме. Цялото семейство обитава една стая, животът им не е лесен т.к. трудно намират работа и тя е временна, но повече не са й помисляли да изоставят децата си. За тях казват, че са техните принцеси и тяхната гордост.

Най-важното за мен е, че са заедно, че държат един на друг и въпреки трудните моменти останаха едно семейство, което успя да не преповтори модела на отглеждане и отрекоха живота в домовете за деца, като пагубен за развитието им.

Пътувайки за работа се улавям, че често гледам от прозореца на трамвая към тяхната скромна къщурка насред оживен столичен булевард. Когато видя светлината на лампата и децата да играят отпред ми става някак топло на душата. Спокойна съм , защото знам, че ако имат някакви трудности те непременно ще ме потърсят, уви от 1г. това не се е случвало. Моето специално момиче се превърнало в специална жена, отдадена на децата и новото си семейство поела смело отговорностите на живота.