Историята е разказана от Милена Милушева - директор на детския център на фондация "За Нашите Деца" в град Пловдив. Разказът й спечели второ място в конкурса "Случаят, който никога няма да забравя", проведен през октомври 2011 г.  

Аз съм едно малко сръбско дете. Не живеех в моята родина, а в чужда страна – България. Не познавах никого от близките си. Не знаех нищо за тях. Не знаех нищо за себе си. Бях сам, чужд на всички около мен. Нямах спомени. Не знаех кой съм.

Живях в един дом, живях във втори дом, посещаваше ме само една мила, дребна старица, която беше за мене всичко. Последно за мен се грижеха в един център в Пловдив. Имах си легло, имах си дрешки и играчки. Ходех на училище и до там беше моят живот. Най-близкият ми човек беше моят социален работник. С него си говорихме за много неща. Тя ми разказваше какво е да имаш семейство. Какво правят вечер вкъщи, когато се съберат. Какво е да ходят заедно на разходка и много, много да се обичат.

Един ден с нея излязохме извън центъра и тя ми обясни, че след няколко дена ще дойде мъж, който ще ме снима. Ще ми направят снимка и тази снимка ще бъде сложена в един документ – международният ми паспорт. Това ми беше нужно, за да се върна в моята родина.

Така започна моето голямо пътуване........ Пътуване назад в миналото....... Беше ми страшно нужно, за да бъда готов да посрещна това, което ми предстоеше.

Ден след ден, седмица след седмица, месеци наред, ние двамата, аз и социалния ми работник, си говорихме, говорихме дълго. Тя ми разказваше за нещата, които се бяха случвали с мен, след моето раждане. Онази възрастна старица, беше донесла четири албума със снимки. Всяка, една от тях, бе запечатан миг от моето детство. Всеки ден ние разглеждахме снимките, аз слушах разказа за всяка от моите години. Видях как моята майка нежно ме е прегръщала и галела след раждането. Виждах как всички са се надвесвали над мен, когато вечер е бил ритуалът на моето къпане. Не знаех, но научих какво е да правиш първи стъпки..и до теб да бъдат те – твоите родители. Започвах да свиквам с техните образи, с техните очи, усещах, сякаш, къдриците на мама, падащи мен.

Страница по страница, с моя социален работник, ние пишехме книгата „История на моя живот”. Книгата беше малка и цветна. В нея имаше отпечатък на моите длани, на моите устни. В нея бяха записани имената на най-добрите ми приятели от двата дома – момичета и момчета, споделящи моята съдба. Намерихме място за имената на всеки един възрастен, грижел се за мен.

Определихме централно място на моя Акт за раждане. В него бяха изписани имената на Мама и Тате. Завинаги научих кога е рожденият ми ден. В това дълго пътешествие научих какво е „мама”, „сестра”, „татко”, „баба”. Научих какво е родословно дърво. Под него беше описана дългата история на моите родители и моя род.

Говорихме си за моята родина – Сърбия. Често вечер отварях книгата и с пръстчето си мислено пътувах върху картата на България, нарисувана в нея. Стигах оттатък границата до градчето, в което същата вечер моето семейство вече се беше събрало около трапезата. Със затворени очи, мислено бях с тях и ги назовавах по име – мама Ивана, сестричката ми Зоя, баба Ружа, тате Нико. Знаех, че там далеч, отвъд границата на България, има едно празно столче за мен. То ме очакваше да го заема, да заема място си в семейството. Шест месеца, хиляди пъти слушах моята история.

Сутрин, ставайки от леглото, аз питах: „Дойде ли документът с моята снимка?”. Не мога да ви опиша как лудо заби сърчицето ми, когато в един следобед, пощальонът позвъни в центъра и донесе дългоочакваната пратка. Вече беше определен денят на моето пътуване. Нямаше връщане! Настъпи раздялата с Центъра! В една августовска утрин, социалният ми работник и аз, потеглихме към границата. Границата, която разделяше моето минало от моето бъдеще. През целия път до там, аз притисках книгата „История на моя живот”. Това беше единственото, което вземах със себе си от краткия си живот в България. Бях и радостен, и тъжен, и....... Пристигайки на Калотина ме посрещна чудно красива жена. Това беше Жената, която помогна да намерят моята майка, жената, която помогна да получа „разрешителното”, с което можех да прескоча оттатък границата, в моето бъдеще.

Седяхме в голяма зала, беше тихо, тържествено, стисках ръката на моя социален работник, притисках „историята си” към гърдите и очите ми гледаха към входната врата. Усещах как вълнението ми се надигаше към гърлото.....и тя влезе. Влезе моята майка. Познах я веднага, тя беше същата – онази, която ме къпеше, онази, която ме хранеше, онази, към която се стремях. Нямаше нужда някой да я представя. С цялото си същество аз се стремях към нея и я приемах. Станах, притискайки книжката към гърдите си, и потънах в нейната прегръдка. Усетих нейната миризма, усетих туптенето на нейното сърце, което сякаш казваше: „Сине, вече сме заедно”. Целият свят беше единствено мой. Никой не съществуваше, освен аз и моята майка. Не отделях очи от нея. Обърнахме се, хванати за ръце, и тръгнахме към границата. Далече зад нас остана моят социален работник, България и тъжното детство. Така приключи дългото ми пътешествие в миналото. Аз , мама и „Книгата на моя живот” вървяхме към моето бъдеще...........