Историята е разказана от Феонка Зайкова - социален работник във фондация "За Нашите Деца". Разказът й спечели първо място в конкурса "Случаят, който никога няма да забравя", проведен през октомври 2011 г.

Доведе го майка му. Гледах през стъкления прозорец, докато вървяха към Центъра за обществена подкрепа – малко момченце с очила като на Хари Потър и неговата майка – висока госпожа с хубави дрехи и скъпи бижута.

Влязоха, запознахме се, разказах им, коленичила до него, какво точно може да очаква и какво правим тук – показах му играчките, книжките, боите. Той не ме погледна. Подаде си ръката за поздрав вяло и отпуснато. Сетне каза: „А аз очаквах, че тук ще има решетки…”

Изпращаше го педагогическият съветник на училището, в което учеше. В престижното училище, в което го бе записало семейството му, го бяха набедили за черната овца на класа. Децата се оплаквали, че е странен, момиченце го обвинило, че е влязъл в тоалетната с нея, класната само го обиждала и се оплаквала от него, момчетата го тормозели. А той бе само на 7 години. Твърде крехък, за да понесе тази атмосфера, но достатъчно мъдър, за да прощава.

Започнахме срещите си с него – Моят Малък Мъдрец – така го наричах в себе си. Рисувахме заедно, пресъздавайки в картини „най – вълшебните”му сънища, пишехме виртуални писма на хората, които силно го бяха обидили, както и на тези, които го обичаха, описваше ми своите най – желани мечти за тогава, когато ще порасне голям и ще има семейство, играехме на театър, на приятели, на това, което му липсваше. И говорехме, говорехме много… За най – различни неща… За семейството му, за училището, за децата, които го тероризираха и бавно се опитваха да заличат в него искрата. За класната и нейният отказ да бъде възрастна в ситуациите, които изискваха намесата й. Оказа се, че Малкият Мъдрец им прощава. Той винаги говореше за тях като за хора, които един ден ще осъзнаят, че му причиняват болка. … Болка, която, както повечето си чувства той се опитваше да задържи за себе си. Заедно с него взехме решение да изработим табло. Нарекохме го „табло на чувствата” – изрязахме от комикси различни чувства, надписахме ги, в средата на таблото поставихме неговата снимка. Занесе го вкъщи, приемайки задачата да следи за това какви емоции го владеят през деня и да споделя в следващите си срещи с мен как се е справил с тях, дали е успял да изрази с думи усещанията си и да спре някое от децата, които го нараняваха.

Работата с малкия мъдрец продължи повече от шест месеца. През това време се срещах не само с него… Имаше среща с педагогическия съветник, изпратил го към нашия център. В нея стана ясно, че Моят Малък Мъдрец е осиновен като малък. Имаше срещи и с майка му. В тях говорехме за това колко е важно синът й да знае истината за своите корени, за своя произход...

Той, разбира се, не си спомняше… поне не на съзнателно ниво… Но по един, или друг начин го претворяваше в това, което пише, рисува или играе. Научи се с времето да говори за емоциите си, когато бяхме заедно ги назоваваше свободно. Често имах усещането, че в срещите ни това дете, понесло големият товар на тайна, върху която се градеше животът му, вземаше своите глътки кислород и частици истина, които никой не бе съумявал да му даде до момента. Неговата осиновителка не успя да назове пред него истината за това, че е осиновен. Той, обаче остана в душата ми, когато в наша среща на един мой въпрос:” Ако можеше да промениш нещо в живота си, какво би било то? „ – отговори: „Нищо. Не бих променил нищо. Бих избрал да се родя в същото семейство. Бих имал същите мама и татко, макар да не са най – добрите. Бих имал същия живот. Харесвам живота си.”.

Моят Малък Мъдрец си отиде след тези шест месеца, в които двамата заедно се учехме на това, че да чувстваш не е страшно нещо, че да говориш за това, не те прави непоправимо слаб, че да бъдеш странен в очите на другите, не означава задължително, че си по – малко значим и ценен. Той тръгна гледайки ме в очите, стискайки здраво ръката ми за довиждане и много, много по – уверен в себе си.

Гледайки след него и майка му, как хванати за ръце напускаха Центъра за обществена подкрепа си мислех за това как този малък човек докосна живота ми по един уникален начин. И как неусетно пося в мен житейската истина – човек се учи независимо от възрастта на учителя…