Надя беше малко сладко момиченце, като всички момиченца на 3 годишна възраст. С разликата, че погледът й не стигаше по-далеч от жълтата стена на стаята, в която живееше. Защото ежедневието и животът й минаваха в Дома за бебета. А усмивката й... тя не бе необходима на никой и не бе онази важна емоция, която някой търси, за да се почувства щастлив.

Точно затова, когато се появи семейството, което щеше  да я приеме в дома си, тя не знаеше как да им покаже радостта си. Никой не я бе учил. И го направи, както го усещаше – тичайки към тях и издавайки топли звуци на задоволство. С очички, първоначално неразбиращи, но постепенно пълнещи се с очакване.

Оставена от майка си още след раждане, тя дори не предполагаше, че светът е нещо повече от няколко легълца и куп ненужни играчки. Беше истинско щастие да слиза по стълбите и да отива на онова голямо място навън, наречено двор. Та то си беше истински празник.

Точно затова очакваше лелята и чичото, които идваха при нея - те често я извеждаха там. И не само това. Водеха със себе си едно момченце, с което заедно играеха и се гонеха. Той бе по-голям от нея и ги наричаше със странните имена  „мамо” и „татко” -  думички, които тя чуваше за първи път. Не разбираше много какво става, но знаеше, че й е хубаво.

После я заведоха в дома си. Много странен, там нямаше толкова много деца. И не се изискваше разрешение да станеш от леглото, когато си се събудил. Съвсем различно място, малко плашещо, но и интересно. Докато постепенно не свикна с него и остана да живее там.

Това беше преди осем месеца. Сега Надя е различна. Знае, че може да има желания и да ги изразява. Знае, че когато поиска може да отиде в другата стая и да играе не само в определения от режима час. Пространството, наречено двор вече е толкова познато, че няма нужда леля Вили да е до нея, за да отиде да си вземе играчките от детската къщичка.

А онова куче на двора изобщо не е толкова страшно, както й се стори първия път. О, не. Той вече знае кой командва тук. Няма нужда да му се напомня. Е, новото и непознатото все още я плаши и понякога не знае как да реагира. Но тогава се обръща към леля Вили или чичо Веско. Но и батко й помага. Толкова свикнаха да бъдат заедно.

И дядо Коледа за първи път й донесе толкова подаръци. Не можа да повярва, че са за нея. А откъде да предполага, че ги стоварва под това дърво, наречено елха. Ама затова пък много им се радва. И с такава усмивка ги отвори. Толкова неща станаха различни. Промяната настъпи с тихи стъпки, толкова незабележими, почти като тези на Дядо Коледа, но със същия отзвук.

снимка: thetyee