Казвам се Е. и съм на 12 г. Никога не съм виждал слънцето и луната, цветята и тревата, усмивките и блясъкът в очите на близки и познати, не знам как изглеждат коли, влакове, дървета. Никога не съм виждал своята майка, баща, брат, дядо или баба. Но си ги представям. Майка ми – красива, мила и добра жена. Баща ми – висок и снажен мъж, с катранено черна коса. Брат ми – слаб, с модерна прическа, навлизащ във възрастта, в която момичетата го привличат и започват да се заглеждат по него.

Никога не съм казвал думичките “мамо” и “татко”, никога не съм изричал нежната дума “обичам те”, не мога даизрека кога ме боли, кога се чувствам щастлив, нещастен, развълнуван, защото не мога да говоря. Но мога да чувам, чувствам и усещам. Никога не съм ритал топка, карал колело, защото не мога да ходя. Единствено познат ми е инвалидният стол.

Аз съм СПЕЦИАЛЕН...

До 3-месечна възраст съм бил здраво и нормално дете – гукащо, размахващо ръчички и крачета. В един момент нещо се случи – тялото ми се разтрисаше в продължение на минути, след което спираше и започваше отново. Чувах суетенето на хора около себе си и усещах как кожата ми попива майчините сълзи. Нещо не бе наред. Часове, дни, месеци се нижиха, напомняйки цяла вечност. Тялото ми не спря да се тресе, но поне не бе толкова често. Искаше ми се да погледна очите на мама и да й кажа, че всичко ще бъде наред. Но времето минаваше, а тъмнина продължаваше да обгръща съзнанението ми. Следващият удар се стовари като гръм над майка ми – детето й никога нямаше да прогледне. Не можех да я видя, но усещах, че страда по начина, по който силно ме прегръщаше и дълго време не ме пускаше от прегръдката си. Усещах сърчицето й, което биеше учестено в опит да преглътне мъката.

След много месеци, прекарани в суматоха и глъч около себе си, настана спокойствие и тишина. Бях си вкъщи. Беше ми уютно, чувствах се сигурен.

След като баща ми разбра, че никога няма да бъда като другите нормални деца, че няма да бъда синът, с който да се гордее, напусна майка ми. Редовно се обаждаше да я пита как съм, помагаше й с пари, идваше да ме вижда (когато можеше), но липсваше силното бащино рамо, на което да се опреш. Но имах своята майчица и брат, които не ме оставиха – играеха си с мен, говориха ми неща, които не разбирах, но със сърцето си усещах, че са думи на обич и радост. С времето сълзите на майката ми спряха. Чувствах я много по-силна и уверена в себе си. Гордеех се с нея. Опитвах се да не я притеснявам, но понякога състоянието ми се влошаваше с дни. Борих се, усещайки силата, вярата, надеждата и любовта й. Тя не се предаваше, бе немислимо и аз да се предам.

Един ден гласът на майка ми звучеше по-особено. Беше развълнувана. Разказа на баба и батко, че е посетила някакво място и разговаряла с някакви хора, които са й обещали, че ще й помогнат. Беше толкова щастлива. Аз също, пляскайки с ръце. С времето се бе научила да разпознава емоциите ми.

След няколко дни вкъщи дойде една жена – гласът й бе мек и топъл. Говориха си нещо с майка ми. След време тази жена доведе още две. Едната идваше по-рядко, но другата жена – беше у нас всяка седмица. Караше ме да правя разни неща – да ставам, да сядам, да хващам разни предмети. Масажираше тялото ми. В началото ми бе неприятно. Не исках да ме докосва и всячески показвах това, отблъсквайки ръцете й, но с времето започна да ми става приятно. Облекчаваше ме. Усещах, че мама й се доверява. Значи и аз можех да й се доверя.

Жената с топлия глас също ни посещаваше често. Чувах ги, че си говорят за мен. Обсъждаха нещо. Усещах колебанието на майка. За какво ли ставаше въпрос?! Споменаваха думата „училище”. Един ден чух майка да казва, че „ще бъдем там”. Но къде?! Заведоха ме на място, което не познавах. Жената с топлия глас  бе с нас. Чувах и други гласове. Задаваха въпроси. Не продължи дълго. Послед животът продължи в познатия си ритъм, но не напълно. Усещах как нещата около мен започват да се променят.

Баща ми все по-често ни посещаваше, докато един ден не си тръгна. Сега отново сме семейство. След време разбрах какви са били онези хора. От тях е зависило дали да посещавам училище, или не. Сега съм ученик в първи клас. Знам, че не съм сам, защото усещам присъствието на мама. Има и други деца, които са специални също като мен. Интересно, забавно и любопитно ми е. Произнесох първата си сричка – „мяу”.

Двете жени продължават да ни посещават. Едната леличка се оказа много упорита. В момента ме учи да ходя. С нея правя първите си крачки. Може би някой ден ще проходя, а защо не и да тичам.

Навън се сипе бял снежец. Не мога да видя белотата му, но усещам как леко се стели по земята, покривайки я с бялото си наметало. Хората казват, че по Коледа стават чудеса. 

снимка: 123rf