Как помагаме

Проблемът

През 2017 г. 3 783 деца са били в риск от изоставяне и раздяла с родните си семейства. Радялата на детето от неговите биологични родители най-често става поради  бедност, увреждане, заболяване, липса на подкрепа и на възможности за осигуряване на грижовна и сигурна среда.

Научи Повече

Решението

Социалната работа, психологическата подкрепа и мобилизирането на различни специалисти около едно дете – това е в основата на подкрепата, която помага за излизането от ситуация на уязвимост и справяне с трудностите в живота на едно семейство.

Научи Повече

Новини

Печеливши номера от второ теглене на благотворителна томбола – Азиатски фестивал, 15 юни 2019

By | Новини | No Comments

Днес в офиса на фондация „За Нашите Деца“ бе проведено ВТОРО ТЕГЛЕНЕ ЗА НЕПОТЪРСЕНИТЕ НАГРАДИ от благотворителната томбола в подкрепа на децата и семействата в риск от раздяла. Печеливши номера: 2 бр. Очила KWIAT: • 000651450203908513547700 • 000651485000208513500000 7 бр. ваучери за ресторант EISHA: • 0569 • 2031 • 2344 • 00653362500708513500000 • 000651450200608513547700 • 000654576600208513500000 • 3742 5 бр. списание IN GLOBO: • 4010 • 3646 • 4299 • 3587 • 2116 1 бр. Ваучер за шоколадови изкушения от 13 grams: • 3047 1 бр. ваучер за уикенд в хотел Кемпински Банско: • 2259 1 бр. ваучер за рисуване на бутикова керамика от Matzalo: • 000651450203608513547700 1 бр. ваучер за дома от KREO: • 4062 2 билета до страна по избор в Азия за двама от Turkish Airlines: • 4018 КРАЕН СРОК за получаване на наградите 29.07.2019 г. в офиса на фондацията на адрес: София, ул. Гюешево 21. За повече информация на:…

Read More

След първите си крачки, днес Богдан избра да стане учен

By | Новини | No Comments

  С традиционния прощъпулник днес отпразнувахме първите самостоятелни крачки на един от нашите любимци – Богдан. Прекрасен младеж, роден преди година и осем месеца, днес той без колебание грабна химикал сред множеството интересни предмети и символично заяви мечтата си да стане учен.   Богдан е прекарал първите три месеца от живота си в  отделение за недоносени бебета и изоставен от родната си майка още в родилния дом. За да намери любов и топлина в семейството на  приемната си майка Галина Ангелова. Богдан се нуждае от специално внимание и грижи, защото се ражда с омотана пъпна връв около едното краче и с реална опасност да се наложи ампутация на крачето. Започва битка за възстановяване на притиснатия нерв на едното краче – процедури, физиотерапии. Резултатът – крачето на детето е спасено.   Но грижите за него продължават, защото Богдан  има нужда от допълнителна подкрепа и стимулиране на развитието му. Продължава и работата на рехабилитатора за стимулиране на физическото му развитие.  От м. март тази година с Богдан започна да работи и специалистът Ранно детско развитие в нашия Център за обществена подкрепа Рая Цветанова. Всяка седмица с различни методи и техники тя стимулира двигателно развитие и моториката на детето, обучава приемната майка как сама да подкрепя развитието на Богдан.   И наградата не закъсня – преди седмица детето проходи,  а днес той символично избра и бъдещата си професия  – учен, и донесе много радост на приемната си майка Галя, която лично бе замесила питката за празника му.   Разбира се, преди всичко Богдан очаква своето осиновително семейство, което ще му даде освен любов и топлина, и сигурност, че това са неговите мама и татко.   Богдан е петото приемно дете на Галя, на което тя дарява сигурност, топлина и любов. Първите четири – три момиченца и едно момченца вече намериха своите мама и татко. Вярваме, че съвсем скоро това ще се случи и на Богдан. А Галя? Галя ще поеме в ръцете си друго детенце, лишено от родителска грижа, за да изпълни  живота му с топлина и обич, докато се появят истинските му…

Read More

Международният женски клуб финансира нов проект на фондация „За Нашите Деца“

By | Новини | No Comments

Международният женски клуб ще финансира допълнителни развитийни и социализиращи дейности за децата, за които се грижим в нашата Детска къща. Дейностите ще бъдат съобразени с изготвената индивидуална програма за развитие и учене, разработена за всяко дете на база на оценка на развитието му. В следващите 8 месеца в рамките на проект „На път към по-добро бъдеще“ за децата ще бъдат организирани посещения на театри, концерти, празненства и други събития, както и екскурзии, по време на които те ще могат да общуват с други връстници и възрастни.   Целта на развитийните и социализиращи дейности е да подобрим когнитивното, психо-емоционално и социално развитие на децата, пребиваващи в „Детска къща“, по-добрата им адаптация в семейната среда на приемните родители или осиновителите, както и да предотвратим социалното им изключване. Същевременно ще доразвием цялостния модел на грижа в нашата „Детска къща“, за да гарантираме още по-добри условия за пълноценно развитие на децата, докато за тях бъде намерено постоянно решение – връщане в родното семейство или в семейството на близки и роднини, а при невъзможност за това осиновително или приемно семейство.   Първата ни съвместна проява с Международния женски клуб беше изложба, която организирахме през  2013 г., част от приходите от която МЖК дари в подкрепа на децата в семейната ни къща. През миналата година отново в подкрепа на по-доброто развитие и социализацията на децата в Детска къща, Международния женски клуб финансира проекта ни „По-добър живот за дете в нужда“. Проектът направи възможно с 10 деца да посещават иновативни терапии, сред които хипо- и хидротерапия, които често пъти са финансово непосилни за голяма част от родителите. С тях и родителите им работи специалист „Ранна детска интервенция“, за да придобият те важни нови умения и да разгърнат своя потенциал, а родителите им – да развият силните страни и способности на своите деца. Всички деца останаха в своите семейства.   Центърът за настаняване от семеен тип „Детска къща“ е място за настаняване и временна грижа за малки деца, лишени от родителска грижа (от 0 до 7 години). За първи път моделът на Детска къща се прилага от фондация „За Нашите Деца“ в пловдивския квартал Коматево през 2003 година. 12 години по-късно в София с подкрепата на дарители бе изградена къща, съобразена със съвременните тенденции за семейно жилище. В него високо квалифицирани специалисти предоставят временна грижа за деца, лишени от родителска грижа на възраст предимно от 0 до 3 г.  …

Read More
Виж всички

Щастливи истории

Животът в институция – белег, който никога не изчезва

By | Блог | No Comments

Невена е „ничие дете“. Родена от майка, но отгледана от държавата. Тя не познава майчина ласка, таткова прегръдка. Вместо това цял живот е прекарала в домове за деца, заедно с други момчета и момичета като нея – изоставени. По нейно време не е имало приемни родители, които да заменят самотата и изолацията с истинска любов и пълноценна грижа. Затова изход за нея и за хилядите други деца като нея не е имало.     Животът в дом е оставил тежкия си отпечатък върху сърцето, душата, поведението, навиците на Невена. Тя е на 35 години, зряла жена, но само на възраст. Някои ежедневни задачи и дейности за нея са предизвикателство, трудно, дори понякога невъзможно, за нея е да се привърже истински към някого, да изгради приятелство, пълноценна връзка. Свикнала с институционалния живот, Неви и днес, след толкова години, не може да се откъсне от него – от 5 години живее в Център за временно настаняване в малко градче, заедно със съпруга си, който почти не се прибира и постоянно работи, за да могат да се измъкнат от там. Въпреки всички предизвикателства, двамата мечтаят за свое дете и решават, че независимо от трудностите, ще се справят.      Преди две години се ражда Христо – искано и чакано момченце. Невена и мъжът й са на седмото небе, но еуфорията на майката отминава бързо. Няколко дни след като се прибират „у дома“, тя изпада в дълбока следродилна депресия, не знае как да се справи с грижите за детето, съпругът й почти го няма и няма кой да я подкрепи.     „Депресията просто ме скова. Хвана ме за гърлото и не искаше да ме пусне.“, споделя Невена.       Изплашена и изправена сама пред предизвикателството, Невена чувства, че не може да се справи с детето и може би е по-добре да се разделят. Тогава от Центъра се свързват с нашия Център за обществена подкрепа „Св. София“ и работа със семейството започва специалистът ни по ранна детска интервенция Петя Узунова.       В началото срещите на Петя с майката са ежеседмични, а разговорите почти ежедневни. Говорят си по много и различни теми, обсъждат етапите от развитието на всяко дете, за които Невена не е знаела почти нищо. Майката споделя, че не е очаквала детето да има нужда от постоянно внимание и грижа, а Петя й казва, че няма как да очаква на 3 месеца детето да може да се грижи само за себе си, да се храни само, да бъде самостоятелно. Говорят и много за целия живот на Невена, която още след първата среща разбира, че може да се довери на Петя и че тя е тук единствено, за да й помогне. Споделя й много, сеща се за случки от детството си и постепенно, окуражавана от съветите и коментарите на Петя, сама започва да разбира себе си, реакциите си спрямо детето, страховете си.         Невена осъзнава, че наистина всичко се свежда до едно единствено нещо – че тя никога не е имала семейство, майка и татко, които да я обичат и към които да се привърже, и че това днес, след 35 години, се отразява върху връзката й с нейното дете.     Но осъзнава и нещо друго – че не би могла да причини този живот на собственото си дете и независимо какво им коства, тя и мъжът й ще се справят и няма да се разделят с детето си.      Междувременно, Петя прави скринингова оценка на детето, за да е сигурна, че се развива в норма. Казва, че въпреки страховете й, Неви полага добри грижи за детето, винаги е изкъпано, облечено добре, нахранено и въпреки всички предизвикателства – расте пълноценно и няма изоставане.   „Най-голямото предизвикателство пред Невена сега е да преодолее невъзможността си да се привърже към Христо, да се отдаде изцяло на майчинската обич, да се остави да я обгърне, без да се страхува.“, казва Петя.     Подкрепата ни към Невена и семейството й продължава. Петя продължава да ги посещава в Центъра, заедно излизат на разходки, Невена разказва за ежедневието им, какво е направил Христо, който вече е проходил, а съвсем скоро очаква да чуе първите му думички, дори бяха наши гости на празника ни за Деня на детето. Петя я напътства, дава й съвети как да стимулира развитието му, разговаря и с таткото, когото насърчава, въпреки натоварения му график, да е по-активен в грижата за сина си. Наскоро Петя сподели и друг радостен миг от живота на семейството – ремонтираната им стаичка в Центъра, която вече е много по-приветлива, по-добре обзаведена и по-благоприятна среда за малкия Христо, за когото тепърва предстои да „покорява върхове“. Невена и съпругът й са обнадеждени, че скоро ще успеят да имат и свое собствено жилище.     Да, последиците от живота в иституция оставят следи, винаги дебнат и избират „най-подходящия“ момент, за да напомнят за себе си. Но историята на Невена и сина й е още един пример как с правилната подкрепа, оказана навреме, следите бавно се заличават, а някой ден – дори и може би ще бъдат заличени…

Read More

Възстановяване след една опустошителна буря

By | Блог | No Comments

Всички сме били тийнейджъри. Някога. Скоро или по-отдавна.   И всички знаем какво означава да си тийнейджър. Някои от нас дори знаят какво е да имаш тийнейджър вкъщи.   Променливи хормони, променливи настроения, променливо време. Ту вали, ту слънце грее. Но ни един ден няма общо с другите.   Така е и в семейството на 13-годишната Радостина, нейния 9-годишен брат Марио и майка им Стефани. Един ден се карат, друг ден се сдобряват и забравят всичко.   Но една ноемврийска вечер в дома им се разразява истинска буря. От емоции, от думи, от тежки обиди.   Радостина иска да отиде на гости у приятелка и да прекара вечерта у тях. Училищна вечер. В приятелка, която живее в другия край на града и чийто родители са в командировка някъде далеч. Приятелка, която според Стефани не влияе никак добре върху Ради.   Стефани съвсем спокойно обяснява на дъщеря си, че тази вечер не може да я пусне да отиде. Утре има важно контролно по математика, а и се притеснява, че двете ще бъдат абсолютно сами. Но Радостина не иска да чуе. Почва да крещи, да се инати, да изстрелва груби думи по адрес на майка си. В един момент удря гръм, нещата ескалират, Радостина изхвърча от вратата и отива при съседите с една единствена мисъл – да направи така че майката ?, по един или друг начин, да я пусне да отиде на гости.   „Помогнете ми, тя ме бие.“    Разстроена, разплакана, гневна, Радостина успява да убеди съседите, че нещо наистина се случва в техния дом. И викат полиция.   Като че ли само миг по-късно Радостина и Марио вече са на задната седалка в полицейската кола. Радостина е постигнала своето – далеч е от майка си. „Победила е“. Но еуфорията бързо я напуска, когато започва да осъзнава какво всъщност се случва. Когато сълзите на Марио не спират да текат, валят като из ведро. Той е уплашен, страх изведнъж обзема и нея. Къде ще отидат сега.   Когато стигат в полицейския участък, Радостина все пак продължава да разказва същата история. Как тя просто е искала да отиде на гости в приятелката си. Как двете просто щели да си приказват и да прекарат малко време заедно. Как просто искала да убеди майка си да я пусне. Как просто почнали да се карат. И как майка й в един момент не издържала.   Разпитали и Марио. Или поне се опитали. Детето било в пълен шок от случилото се и отказвало да говори. Просто плачело.   Така Радостина и Марио се оказали в Център за настаняване от семеен тип. Радостина получила своето – вече била далеч от майка си. Но като че ли вече не изпитвала удоволствие от победата. Сега сърцето й било сковано от тъга и страх. И само след седмица, прекарана в Центъра, без да вижда майка си, без дори да говори с нея, Радостина поискала да оттегли показанията си.   „Излъгах. Нищо от това не е вярно. Майка ми ни обича и никога не ни е удряла, дори когато сме много лоши.“    През това време, което за Радостина и Марио минало за секунди, Стефани изживявала най-дългите и тежки мигове от своя живот. Децата й ги нямало. Не знаела кога и дали пак ще ги види. Земята се трясала под краката й, а в душата й се разстлала черна, непрогледна, мъгла.   В рамките на два месеца със Стефани работили експерти от отдел „Закрила на детето“ (ОЗД). Разговаряли за случката, разпитвали я за взаимоотношенията й с децата й – разбират ли се, карат ли се и за какво най-често, как тя се отнася към тях, какво прави, когато я ядосат.   Стефани им разказала всичко. Нямала какво да крие – да, карали се, та кое семейство не се кара. Да, повишавали си тон от време навреме, но в кое семейство гласовете не ехтят измежду стените понякога. Но не – никога не е удряла децата си и никога нямало да го направи.   „Аз съм ги родила. Гледала съм ги сама цял живот. Те са моята опора и аз съм тяхната. Как ще им посегна?“   Независимо какво казвала Стефани, решаващо се оказало самопризнанието на Радостина.   След като от ОЗД установили, че няма риск за децата да бъдат с майка си, насочили Стефани да потърси подкрепа, за да повиши знанията си като родител. Тя потърсила в интернет кой може да й помогне по-бързо да върне децата си у дома. Чела много и за много различни организации, но избрала една.   Три месеца нашият социален работник Фикрие Байдакова подкрепял Стефани със съвети за възпитанието на децата, за реакциите й, когато се карат, неколкократно й помагала и емоционално, за да не се отдаде на тъгата си, да не потъне в нея. Но най-ценното, което Фифи дала на безпомощната майка, било възможността да види децата си. Защото през тези месеци Стефани се „срещала“ единствено със стария албум със снимки на децата си.   Фифи работила както само със Стефани, с децата, поотделно и заедно, така и в един момент – с всички заедно. Спомня си, че още при първата среща с Радостина, момичето я питало кога отново ще може да си отиде у дома. При мама. Успяла да стигне и до страховете на Марио, да ги разплете и да му помогне да се съвземе от шока. След работата с него, Марио дори започнал да ходи на училище с удоволствие, докато преди това мисълта за това го изпълвала с ужас. Момчето имало леко забавяне, трудно се научило да пише и до ден днешен писането не му се отдава с лекота.   В един момент Марио и Радостина започнали да виждат Фифи не като социален работник, а като „какичката, която ще ни помогне отново да бъдем заедно“.   След три месеца срещи и разговори с майката и децата, и задълбочена оценка на техните отношения, Фифи установила, че между тях има изградена силна емоционална връзка и че за децата е най-добре да живеят в сигурна семейна среда, там където ще се чувстват обичани и щастливи – при майка си. Това било решението и на отдела „Закрила на детето“.   В края на миналата седмица Радостина и Марио напуснаха Центъра за настаняване от семеен тип. Сбогуваха се с около десетина дечица, за които съдбата все още не е взела своето решение. Деца, които през тези няколко месеци, се бяха превърнали в техни приятели.   Прибраха у дома при мама, вярващи, че никъде не е по-хубаво от вкъщи.   Слънцето изгря и прокуди тъгата, съмненията, страховете.   За да могат повече семейства да останат заедно, Азиaтският фестивал „Магията на Изтока“ за втора поредна година подкрепя каузата на фондация „За Нашите Деца“. Още днес можете да станете част от щастливата развръзка на поне една семейна история. Включете се в благотворителната томбола и спечелете два двупосочни билета до Азия или някоя от другите, повече от 50, екзотични…

Read More

Пъзел от милион части – „Животът на Съни“

By | Блог | No Comments

Представете си, че сте на път. Само вие сте. От двете страни на пътя се ширят поля, докъдето ви се простира погледа. Празни поля. Няма знаци. Няма маркировка. Няма завои. А просто един път, който сякаш води никъде. Но не спирате да се движите. Километражът се върти. 1…3…5…години.   По подобен начин можем да опишем животът на Съни. Или Сани. Не сме много сигурни за истинското му име, но ще го наричаме Съни – защото е слънчев. Възрастта му поне знаем вече – ще стане на 5 години този месец.   Майка му и баща му ги знаем, но дали са те…и за това не сме сигурни. Не познаваме роднините му. Знаем само това, което виждаме с очите си – Съни има красива, къдрава, черна коса, умни маслинени очи, в които плува историята на друга народност, далечна на нашата. Далечна – емоционално. Далечна – и физически.   Съни има ЛНЧ. Но за разлика от децата от дома за медико-социални грижи, с които е прекарал последната 1 година, Съни няма ЕГН. И за разлика от тях е напълно здрав, въпреки че доскоро нямаше направена нито една ваксина. Просто след извеждането от „близките му“ е нямало кой друг да се грижи за Съни. И по неволя е настанен в дома за деца, нуждаещи се от постоянни медицински грижи. Без той да има нужда от постоянни медицински грижи. А просто от обич и внимание.   Съни е бежанец. Той е един от близо 12 000 души, получили бежански статут през изминалите 5 години.   Бежанец. Колко гръмко прозвище за дете, което дори все още не знае какво означава тази дума.   „Но какво значи, че съм беЗанец?“ питал Съни жените от дома. А те, като не знаели как да обяснят на 5-годишно дете защо в очите на българското законодателство, то е с различен статут от връстниците му, въпреки че е роден тук, му казвали: „Означава, че твоите мама и татко не са от България и че са избягали от мястото, където са живели преди, за да намерят по-добро място“.   Но Съни не знае какво е това друго, по-лошо, място, от което са избягали. Не знае и защо е трябвало да избягат. Дали е имало лоши хора там, които са ги накарали? Както в приказките. Дали са се загубили в гората както Червената шапчица?   Не знае защо и той е беЗанец. Знае само, че неговите родни мама и татко ги няма, че вероятно няма да ги види повече, но и че вече няма да бъде сам.     Защото му намерихме истинско семейство. Преди седмица, точно за Великден, Съни напусна дома и отиде в друг дом, по-различен. Дом на надежда, на разбиране, на обич. Семеен дом. Този на приемната ни майка Рени Гекова, нейния съпруг и сина й.   Съни е трето приемно дете за семейство Гекови, които решават да се посветят на тази професия през 2014 г. С подкрепата на нашия екип от Център по приемна грижа, семейството се е грижило в продължение на 1 година за дете също на 5 години, което се е върнало при родителите си, и повече от 3 години за младо момиче, което в края на миналия месец навърши пълнолетие и предстои да завърши училище.     „Само седмица мина откакто Съни е при нас, а вече разцъфтява и се отваря като малко кокиченце, нежно и ранимо…Винаги е усмихнат и готов за игра, но в прекрасните му очички се крият много спомени! Ще мине доста време преди да сглобим пъзела на пътя му. Затова и ние, и вие – да затегнем коланите! Път ни чака!“, казва приемната майка на нашия социален работник Евгени Сираков в един от техните разговори.     Рени вече е силно впечатлена от знанията и уменията на момченцето. Казва, че без проблем се оправя с всякаква техника, знае доста сложни думи. А това, което искрено я изумява, е колко подреден е Съни – всяка сутрин оправя леглото си без да й се налага да му напомня, дрешките му винаги трябва да са сгънати, а любимите му детски колички – „паркирани“ в гаража.   Както самата Рени е казала на Евгени – предстои им дълго пътуване. С много криволичещи пътища, които в един момент, надяваме се,ще се срещнат и ще запълнят спомените. Ще запълнят картината. Отнякъде ще се появят знаци. Маркировка. Пътят вече няма да води към никъде. А към истината за живота на Съни.   Ние ще сме до тях при всяка тяхна…

Read More
Виж всички

Събития и Кампании

27.06.: Пловдив: „Първи грижи за новороденото“

„Покани лятото в офиса“

Бъди RE: дарител!

Нашите Партньори