Щастливи истории

Щастливи истории

Малкия Янислав го посрещнаха с много прегръдки и целувки…у дома

By | Блог | No Comments

Днес още едно детенце се завърна у дома заедно със своите родни мама и татко. Янислав напусна Центъра за настаняване от семеен тип  „Детска къща“ на фондация „За Нашите Деца“ в прегръдките на своите родители – Анита и Младен. А у дома, казаха ни те, го очаквали много изненади – подаръци, негови собствени играчки, нова стая, една щастлива баба и двама по-големи братя, които нямали търпение да видят малкия юнак.   Яни бил изоставен веднага след раждането си. Когато се родил, той бил в лошо състояние и били необходими специални грижи със специални медикаменти. От страх, че е сама, че няма подкрепата на бащата, с когото се разделили по време на бременността, няма подкрепата на родителите си, няма и средства, и под влиянието на силните емоции, Анита се почувствала принудена да остави малкото си момченце, с надеждата, че друго семейство ще се грижи по-добре за него.    Минал един ден. Два. Седмица. Мислите на Анита били обсебени от една едничка мисъл – Яни. Нейното малко и крехко момченце, с големи, кръгли кафеви очи и чипо носле, което наследил от нея. Нейното момченце, което било само в болницата, сред непознати.   Таткото също не спирал да мисли за сина си, като дори не знаел дали вече се е родил. С Анита от няколко месеца не се били чували, не се виждали, не знаели нищо един за друг. Мисълта за Яни не го напускала, започнал да обикаля всички болници, питал, търсел го, но без резултат. Той не бил баща по документи и нямал право да знае нищо за детето си.   И така три месеца. След три месеца тази обща мисъл – за Яни – отново събрала родителите му. Анита и Младен отново се потърсили, поговорили, решили, че повече от всичко искат детето си, без значение кой ще бъде до тях и кой не. Важното било те да бъдат заедно и да отгледат детето си.  И заедно отишли в отдел „Закрила на детето“, за да се опитат да си върнат Яни, който междувременно бил настанен в нашата „Детска къща“. Там, в семейна среда, под грижите и любовта на Корнелия, Златка, Гери, Роси, Снежи, Гинка и Антоанета, той растял и се променял с всеки изминал ден.   От отдела насочили Анита и Младен към Центъра ни за обществена подкрепа „Св. София“ – да поработят върху връзката си, да заздравят отношенията си, за да бъдат майката и таткото, от които Яни имал нужда. С тях работил социалният ни работник Вяра Панайотова, който още в първата си среща с младите родители видял нетърпението в очите им – повече от всичко искали да се приберат с Яни у дома.   „Почти всеки ден бяха в „Детска къща“, за да се виждат с Яни, да си играят и така да изградят връзката помежду си. Таткото дори си беше измислил няколко интересни игри, с които забавляваше момченцето си. А Анита… тя броеше дните до момента, в който ще се прибере у дома с детето си,“ споделя впечатленията си Вяра.     Днес това най-после се случи. Изпратихме това прекрасно семейство, а на прага Анита ни пожела да продължим да помагаме на още много родители и деца отново да намерят пътя едни към други.     Янислав е едно от 11 деца, които намериха любов и топлина в нашия Център за настаняване от семеен тип „Детска къща“ през изминалата година. Той е и едно от 60-те деца в процес на реинтеграция, които екипът на фондацията „За Нашите Деца“ подкрепи, за да се върнат обратно в родните си семейства.  …

Read More

Случайностите…никога не са случайни

By | Блог | No Comments

Нали знаете как понякога се оказвате на точното място в точното време…съвсем „случайно“? Или как се озовавате в най-лошата ситуация в най-лошия момент…пак съвсем „случайно“.   „Стана съвсем случайно“, „Срещнах я случайно“, „Научих по случайност“ са едни от най-често използваните фрази, когато изразяваме учудването си от развоя на някое събитие.   А дали наистина съществуват случайности или всичко е програмирано да се случи по точно установен начин? Дали пък светът ни не е изпълнен с невидими нишки, които свързват всичко около нас – всички хора, всички места, цялата информация. Дали „случайностите“ не са един от инструментите, с които си служи Съдбата?   Феномен ли е случайността или това е Съдбата, която подрежда всичко както си трябва?   Една такава „случайност“ ни доведе до щастливия край на още една история.   „Бяхме в болница „Весела“ по съвсем друга причина. Тъкмо се приготвяхме да се връщаме обратно в офиса, когато старшата акушерка дойде при нас за помощ. Една майка щяла да изостави детето си,“ започва разказа си Марияна Костадинова, ръководител на екипа по социална работа в Център за обществена подкрепа „За деца и родители“ в гр. Пловдив.   Тя и социалният работник Маргарита веднага отишли в стаята на майката, където се натъкнали на следната гледка: една майка, с тъга в очите, държаща ръката на баща си, който също като нея стоял с наведена глава и с поглед втренчен в пода.   „Тъгата на едно семейство, илюстрирана по най-искрения начин,“ спомня си Марияна.   Двете жени се представили на семейството. Бащата се казвал Димитър, а дъщеря му…безмълвно вдигнала ръце, посочила към себе си, след това към устните си, а после и направила няколко жеста с пръсти – Ж Е Н И.   „Загубила слуха си, когато била малка, ни каза баща й.“   Жени имала две други деца, чиито гласове никога не е чувала. Не е чувала смеха им, сълзите им, не е чувала „Обичам те, мамо“. Когато били бебета, се страхувала постоянно да не им се случи нещо, защото не ги е чула. Не искала да минава отново през това и с това бебе.   Димитър разказал на Марияна и Маргарита за семейството им – той бил шофьор и единствен се грижел за семейството. Бащата на децата с години наранявал Жени, докато един ден тя не го напуснала. Не могла да вземе децата, но знаела, че той се грижи добре за тях и че ги обича. Подкрепа у дома идвала само от бабата на Жени, която обаче била много възрастна и наскоро имала тежка операция. Не знаели дали ще може да продължи да помага на внучка си, особено сега, когато в живота им се появила и малката Кристина.   „Димитър ни разказа и най-малките подробности за живота им, със сила и смелост, присъщи само на един отдаден баща и загрижен дядо. Скри чувствата си от нас, но това, което не можа да скрие, бе любовта, с която не спираше да гледа към внучето си. И тъгата, заради безизходицата, в която бяха изпаднали.“   Тогава Марияна и Маргарита разбрали, че това семейство се нуждае от съвсем малко, от приятелски съвет, от добра дума, от увереност, че могат да се справят, от опора, за да продължат.   „Казахме им, че детенцето е тяхно и макар и непланирано, то е дошло в тяхното семейство със своя собствена мисия. Каква е тя – казахме им, че не бихме могли да знаем, но единственият начин да научат, е да се приберат у дома с него, да се грижат за него, да порасне…и само да им покаже.“   Екипът ни ги уверил, че ще бъде до тях дотогава, докато имат нужда. Маргарита ще ги посещава в дома им, ще научи Жени и баба й как най-добре да се грижат за малкото синеоко момиченце, как да си помагат взаимно.   „Разбира се, подарихме им и комплекта „Първи грижи за новороденото“, с който спокойно да посрещнат Криси след изписването от болницата.“   За Димитър и дъщеря му тези топли думи и обещания били достатъчни, за да променят решението си. От благодарност, Жени не могла да сдържи щастието си и сълзите сами потекли. Най-чистите сълзи – тези на майчината обич.   Освен, че предотврати още едно изоставяне, екипът от ЦОП „За деца и родители“ се надява това да е ново начало за партньорството ни с болница „Весела“, филиал на МБАЛ „Св. Мина“.   „Досега не сме получавали сигнали оттам, но се надяваме след тази успешна превенция да продължим целенасочено да работим с персонала на болницата. А не да разчитаме на случайността,“ споделя очакванията си Марияна.   Същата тази „случайност“, заради която се оказвахме на точното място в точното време. Заради нея, Кристина ще расте обичана и щастлива в родното си семейство.   И все пак…дали беше случайно?   Малката Криси е едно от три бебенца, родени през януари, които благодарение на екипа ни от Център за обществена подкрепа „За деца и родители“, се прибраха вкъщи със семействата…

Read More

Денят се познава от сутринта, а годината – от първия успешен случай

By | Блог | No Comments

„Денят се познава от сутринта“ гласи старата българска поговорка.   Във фондация „За Нашите Деца“ интерпретираме тези думи по малко по-различен начин. Ние вярваме, че когато годината стартира с истински успех, е повече от сигурно, че и останалите 364 дни ще се увенчаят с положителни резултати. Такива надежди споделя Фикрие Байдакова – социален работник в Центъра ни за обществена подкрепа „Св….

Read More

Разказ за доброто, което променя съдби

By | Блог | No Comments

Хората казват, че хубавите неща се случват тогава, когато най-малко ги очакваш. Такъв е опитът на един приемен родител, който цял живот е търсил неговото чудо. И го намира след години. Във вестник.   Предистория Маргарита Танева е жена с много житейски опит. На 57-годишна възраст, Маргарита има дъщеря, внук, имала е щастлив брак, който приключва твърде рано със смъртта на съпруга й. За Маргарита това е най-тежкият момент, момент, който тя не е знаела как ще преживее.   Години наред жената носи тази тежест в гърдите си, но всеки ден се бори за това дъщеря й, която тогава е само на 4 годинки, да не усети липсата на баща си. Бори се и за да продължи, както досега, да дарява света и хората около нея, с добрина и чудеса.   „Винаги съм чувствала вътрешна необходимост да помагам на хората, да правя нещо добро, макар и малко, за тях,“ казва тя.   И така един ден, след години търсене на онова добро, което ще й помогне да превъзмогне тъгата, тя попада на една статия. Във вестник. „Търсят се приемни родители,“ било заглавието на статията от 2015-та година, спомня си Маргарита.   Зачела се. Статията, обаче, не давала достатъчно информация. Влязла в интернет. „Приемна грижа“ и кликнала на първия линк, който излязал. „Беше сайтът на фондация „За Нашите Деца““.   Прочела още. Обадила се във фондацията. Разказали й. Разбрала какво всъщност е това „приемна грижа“ и какви са тези хора, които са родители, ама временно. Разбрала, че можела да помага на деца, останали без свое семейство, деца, които без приемните родители, са обречени на живот в дом… „А всички знаем какво означава това.“ Кандидатстването Кандидатствала. Минала 6-месечно обучение, в което Маргарита разбрала и на практика какво я очаква, ако стане приемен родител. От фондацията я запознали се с действащи приемни родители. Те й разказали за всички онези скрити моменти на истинско щастие, с които ги даряват децата. Щастие, което нямало еквивалент. От тях научила и за най-трудните моменти – идването на всяко ново дете… и раздялата с него.   От моментите на раздяла най-много се страхували дъщеря й и приятелите й, много пъти я питали как ще ги преживее. На този въпрос тя отговаряла, че когато гледаш, макар и временно, едно дете, с нагласата, че правиш това за негово добро, трябва да пренебрегнеш своите чувства. Да се научиш да обичаш едно чуждо същество, да му дадеш всичката си любов, с ясното съзнание, че то няма да те помни и най-вероятно никога няма да знае за теб. Но в него винаги ще живее част от теб.   „Психическата нагласа започва от самото кандидатстване. Още тогава трябва да си наясно, че ти трябва да се грижиш за това детенце, да му дадеш всичко, от което то има нужда, знаейки че в един момент ще се разделиш с него. Защото то ще си намери свое семейство, а работата на приемния родител е да му даде всичката любов, която би трябвало да получи от семейството си, дотогава докато го намери,“ споделя тя.     Моментът След като минала оценка, в средата на 2016 г. Маргарита била одобрена за професионален приемен родител на новородени и бебета до 6-месечна възраст.   Избрала да се грижи именно за бебенца, защото вярва, че ако едно изоставено дете получи шанс още от първия си ден да живее в семейство, то неговата адаптация по-късно ще бъде по-лесна, а и ще бъде осиновено много по-бързо.   Теорията й се оправдава – за изминалите 2 години през нейната грижа са преминали общо 3 деца, всички осиновени преди да навършат 1 годинка. И въпреки, че всеки път й е трудно да се раздели с децата, Маргарита приема своя професионален път не като работа, а като мисия, променяща човешки съдби. И не се отказва.   „Да си приемен родител е нещо, което променя и твоята собствена съдба – усещам една удовлетвореност, която не мога да опиша, с думи няма как.“   С приемната грижа, Маргарита намерила онова добро. Което чакала от много време.   И това добро тя ще продължи да дава на най-беззащитните същества, за да се чувстват обичани, закриляни и бързо да намерят свое постоянно семейство.   А около коледните празници, Маргарита е още по-щастлива, че е избрала този път. Защото заедно с дъщеря си, внучето си и малката Йолина, за която се грижи в момента, те ще прекарат най-магичната Коледа. Коледа, която Йолина иначе най-вероятно нямаше да…

Read More

Мариелка от „Детска къща“ получи най-ценния коледен подарък

By | Блог | No Comments

Днес едно семейство получи подранил коледен подарък. Двама родители, които дълги години са опитвали, са чакали да имат свое дете, днес намериха щастието и взеха дъщеря си у дома. А едно детенце, останало без свои мама и татко още в първите мигове на своя живот, най-после получи шанс за щастливо детство в сигурна и любяща семейна среда.   Нашата „Детска къща“ се сбогува с Мариелка, пожелавайки й да бъде здрава, щастлива и винаги обичана. А на родителите й – Райна и Петър, екипът ни пожела сплотеност и много незабравими мигове с дълго-чаканата им сбъдната мечта – тяхната дъщеричка.   Мариелка беше каката в нашата Къща, която дойде при нас веднага след раждането си, едва на няколко дни. Макар и останала без мама и татко, при нас тя веднага намери любовта и сигурността, от която се нуждае всяко малко бебе. Още оттогава беше много гушлива, обичаше вниманието и не пропускаше възможност да си поиска целувка или прегръдка.     При нас Мариелка преживя много „първи“ неща – излязоха й първите зъбчета, направи първите си крачки, които отбелязахме с прощапулник, отпразнувахме първия й рожден ден, чухме първите й думички. Всички тези специални моменти запечатахме в много снимки, които подарихме на Райна и Петър – за да могат да запазят спомените от първия й истински дом, с първото й истинско семейство.   Със сълзи от радост, но и мъничко тъга, екипът ни изпрати семейството, за което вярваме, че предстоят най-хубавите, най-чаканите мигове. Мигове, пропити с много любов, грижа и много семейно…

Read More

Да живееш, за да помагаш – пътят на един приемен родител

By | Блог | No Comments

Коледните празници са времето, когато всички отварят сърцата си за доброто, събуждат може би леко унесената си чувствителност, започват да се питат: „Как да помогна?“ и „На кого?“.   Преди 4 години, отново около Коледа, една майка, вдъхновена от детето си, решава, че иска да помогне, но не само за веднъж. Тя иска да живее, за да помага. За да приема – чуждата болка, чуждото щастие, и да дава – надежда, тласък, живот. И избира да стане приемен родител.   Марина Стефчева е посветила себе си на грижата за децата. Преди да открие приемната грижа, тя работи като детегледачка, докато в живота й не се появява Християн – нейният син и нейно вдъхновение.   Тя разказва за него, че още от малък, Хриси иска да помага на други деца, които не са имали неговия късмет – да имат щастливо детство. Тогава Марина осъзнава, че има силата да сбъдне не само неговото желание, но и желанието на още десетки деца за истинско семейство.   Тя кандидатства за приемен родител в началото на 2014 година, преминава през интензивно десетмесечно обучение, водено от екипа на Центъра по приемна грижа на фондация „За Нашите Деца“, а след това и през комисия, която я одобрява за приемен родител в началото на 2015 г..   Съвсем скоро при нея е настанено първото й детенце, за което тя се грижи в продължение на 1 година. Точно в Деня на детето 2016 г., момченцето е осиновено и завинаги напуска дома на Марина.   Не минава и месец и тя приема и второто си дете – Васил, за когото се грижи и досега.   Васко се ражда в клинична смърт – дете, за нещастие наследило множество инфекции и усложнения, които довеждат до това той да се роди преждевременно и тежащ едва 1 кг. и 700 гр.. Прекарва 5 месеца в болницата, където се борят с наследените болести, след което е настанен при Марина, тъй като биологичните му майка и баща не са в състояние да се грижат за него.   На 5 месеца, Васко е с развитието на новородено, тежи едва 5 килограма. Държи крачетата си свити към коремчето, плаче всеки път, когато Марина излезе от стаята. В продължение на 2 месеца, заради болките от усложненията, с които се ражда, Васил плаче безспирно. Ден и нощ.   Виждайки, че Васко е със сериозно изоставане в развитието си, Марина веднага се обръща към нашия Център за обществена подкрепа „Св. София“ за съдействие и работа с малкия започва рехабилитатор. Сега Васко е напълно здрав, ходи и бяга свободно, но все още не позволява на Марина да напусне стаята за по-дълго време. Както тя казва – „двамата с Васко сме като скачени съдове“.   От неговото настаняване до юли 2018 г., приемната майка и Васко се срещат всеки месец с биологичните му родители, които през това време работят социалните ни работници от ЦОП„Св. София“, за да подобрят връзката помежду си, да изградят родителски умения, и в крайна сметка да си върнат детето.   Изведнъж, обаче, обажданията и срещите секват. Родителите на Васко спират да го търсят. Спират да идват и на срещите със социалните работници. Един ден Марина разбира, че бащата на Васко е подал молба за отказ от реинтеграция.   Тя очаква съвсем скоро, след като изтече задължителния срок, Васко да бъде вписан в регистъра за пълно осиновяване. И да намери своето ново семейство, което дълго го е очаквало и ще го обича дори повече от нея.   Дотогава Марина ще продължи да бъде опора на Васко, а синът й Хриси също ще продължи да помага – ще го учи на нови думички, ще си играят заедно, ще го води на детска градина. Като всеки истински по-голям…

Read More

Когато приказката се превръща в реалност…

By | Блог | No Comments

Вяра е едно от 13-те деца, които през първите 9 месеца на тази година, благодарение на екипа ни от Център по приемна грижа и доброто ни сътрудничество с отделите „Закрила на детето“, напуснаха своите приемни семейства и днес живеят с биологичните си родители или са осиновени.   Една чуждестранна поговорка гласи, че понякога, точно по средата на обикновеното ежедневие, малко любов ни кара да живеем в приказка…   Именно любовта, която малката принцеса Вяра получава от приемната си майка и новите си родители й показва, че всъщност приказките, за които толкова е слушала, и чудесата в тях, могат да станат реалност.   Вяра е красиво 5-годишно момиченце, усмихнато, общително, слънчево дете. Когато е на 3 годинки, тя e разделена от родителите си, които не са можели да се грижат за нея и да й осигуряват дори най-основните неща.   Тогава, със съдействието на екипа на Центъра по приемна грижа на фондация „За Нашите Деца“, тя намира утеха и подкрепа в лицето на приемната ни майка Мая Вазова, която има много опит зад гърба си, както като приемен родител, така и като родна майка – изгледала е две големи деца, син и дъщеря.   Още със стъпването си в новия си дом, малката принцеса изживява първите мигове от приказката си – изкъпана е, нахранена е, има си свои собствени играчки и не й липсва грижа и любов. И така неусетно минават две прекрасни години, през които щастието е техен постоянен спътник.   Тъй като Вяра обича приказки,  приемната майка всеки ден й разказва за далечни земи, магически същества и други красиви принцеси като Вяра, чиито истории, въпреки многобройните предизвикателства, винаги завършват с щастлив край. А началото на щастливата развръзка за Вяра започва именно с появата на Мая в живота й – момент, който предвеща, че хубавото тепърва предстои.   И наистина щастливата развръзка не закъснява за Вяра и в един слънчев есенен ден се появява семейство Колеви от красив източен български град, с желанието да даде на Вяра това, за което тя винаги е мечтала – собствено семейство, което да я закриля.   След множество срещи, в които се опознаваха, и много разказани приказки, семейство Колеви се прибра вкъщи заедно с малката красавица, орисани от Мая да бъдат винаги заедно и да се обичат безкрайно. И въпреки че приказката за малката Вяра се превърна в реалност, вярваме че тя и семейството й ще продължават да има своите вълшебни мигове на мир, любов и разбирателство.   Защото само силата на истинската любов може да даде щастливият завършек на всяка една история.   За да можем да продължим да подкрепяме приемните ни семейства и да развиваме приемната грижа, която е най-добрата алтернатива за деца, останали без родните си семейства, имаме нужда от Вашата подкрепа! Подкрепете ни като ДАРИТЕ за нашия проект  „Приемната грижа – сигурност, развитие и щастие за уязвимите деца“, част от благотворителната инициатива на Райфайзенбанк „Избери, за да помогнеш“. Можете да направите това…

Read More

Как един малък човек получи голяма подкрепа

By | Блог | No Comments

Редовно в училище учителките питат децата: „Кое тежи повече – 1 килограм памук или 1 килограм желязо“.   Същият въпрос можем да си зададем за малкия Калин. Който е наистина много малък. Дали неговата силна усмивка „тежи“ повече отколкото него самия…?   Кики, както се обръщат към него майка му Велина и татко му Калоян, се ражда, тежащ малко повече от един килограм. Но още с първата си глътка въздух, малкият показва на всички в болницата, че е готов да се бори… и то с усмивка.   Детенцето прекарва два месеца в отделението за недоносени на „УМБАЛ-Пловдив“ и заедно с целия медицински персонал и любовта на семейството си, Кики се бори да наддаде килограми, за да може най-после да се прибере вкъщи.   След изписването от неонатология, Велина, Калоян и Кики най-после могат да бъдат истинско семейство. За тях борбата, обаче, продължава, тъй като на детенцето все още не е онова пухкаво бебенце, което би трябвало да бъде всяко двумесечно детенце.   В продължение на 6 месеца, тримата заедно правят всичко по силите си, за да може Кики да започне да се храни нормално и да напълни бузките. Но задачата се оказва прекалено трудна – малкият наддава с едва 100 грама на месец.   Тогава Велина решава да потърси подкрепа от специалист и от докторите в болницата разбира за Христо Спасов – кинезитерапевт, който работи в „УМБАЛ-Пловдив“ по проект „Грижа в ранната възраст“, изпълняван от фондация „За Нашите Деца“. Освен активни занимания с него, Кики започва да посещава сесии по хидротерапия, осигурени по програма „Ранна детска интервенция“ на Център за обществена подкрепа „За деца и родители“. Безплатните водни занимания са осигурени по съвместен проект на фондация „За Нашите Деца“ и фондация „Международен женски клуб“, който стартира по-рано тази година. Междувременно, родителите на Кики консултира и нашият специалист „Ранна детска интервенция“ Нели Кънева, която изработва специална индивидуална програма за работа вкъщи, за да може малкият да повиши теглото си още по-бързо.   Резултатите не закъсняват. Само след 6 посещения на водна терапия, в рамките на 1 месец, Кики качва цели 750 грама. Велина е изумена и изразява своята искрена благодарност за, по нейни думи – „чудото, което се е случило“.   Екипът ни в гр. Пловдив продължава подкрепата за малкия Кики и неговите родители, които с всеки изминал ден се чувстват все по-спокойни и вярват, че детенцето им ще се развива пълноценно и ще порасне в силно и здраво момче. С все същата силна усмивка.   През първите девет месеца на 2018-та година фондация „За Нашите Деца“ е подкрепила 339 деца по проект „Грижа в ранна възраст“, а 102 е общият брой случаи на семейна подкрепа от екипа на Центъра ни за обществена подкрепа „За Деца и Родители“ в гр. Пловдив. Ние силно вярваме, че активната социална работа, психологическата подкрепа и мобилизирането на различни специалисти около едно дете са основните фактори, които помагат за излизането от ситуация на уязвимост и за справяне с трудностите в живота на едно семейство, както е това на малкия Кики. Затова не спираме да предоставяме пряка подкрепа за деца и семейства с подход, базиран на потребностите и възможностите на хората, на които…

Read More

Малката Анелия вече има свои мама, татко и по-голямо братче

By | Блог | No Comments

Поредното детенце, за което се грижихме в нашия Център за настаняване от семеен тип „Детска къща“, вече има свое семейство. Изпратихме малката Анелия в нейния нов дом заедно с мама, татко и по-голямото й братче – Андрей, който е повече от щастлив, че си има сестричка.   Анелия бе поверена на грижите на нашите детегледачки, когато беше съвсем мъничка – едва на 2 седмици. Майка й я оставила в болницата веднага след раждането и оттогава никой не я потърсил. И така до преди няколко месеца, когато на вратата ни похлопа прекрасното семейство на Даниела и Марин, което с много любов и нежност ще се грижи за нея оттук насетне.   За 10-тте месеца, през които се грижихме за нея, Анелия се превърна в енергично дете, с характер. Понякога, заради упоритостта й, детегледачките ни казваха, че се чувствали все едно борят ината на голям човек, а не на пеленаче. А най-много се инатяла, разказват, когато й приготвяли вкусна, но пък постна супа – често, вместо в стомахчето на Ани, супата се оказвала по лигавника й. Другите деца в Къщата, дори по-големите, също знаели да не я ядосват, защото иначе щели да последват гръмогласни ревове.   Благодарение на добрата и всеотдайна грижа на целия ни екип, Ани се развиваше нормално и съвсем бързо се научи да се обръща по коремче и по гръб, и да лази. Тя е едно силно и здраво детенце, което вече има свое истинско семейство. Семейство, което ще й даде… всичко. Обич, грижа, сигурност, бъдеще…и щастливо…

Read More

След година и половина в институция Вальо най-после заживя в истинско семейство

By | Блог | No Comments

Животът на Валентин започва по нестандартен начин. Малкият е роден не в болница, а в дома си, не е посрещнат с нетърпение и любов, а напротив –  отречен от баща си и в тежест на майка си, тежест, с която тя решава, че не може и не желае да се справи. На 20-я ден след раждането си, Вальо е разделен от родния му дом и заживява в дом за медико-социални грижи.   Първата година и половина от своя живот Валентин прекарва далеч от майчина ласка и бащина обич, далеч от истинско семейство, което му дава сигурност и да го закриля.  Детето прави първите си стъпки без те да са отбелязани и отпразнувани, справя се сам самичък със самотата и липсата на топла прегръдка и любов, а дома си, играчките си, съдбата си дели с още много други деца, които също като него си нямат никого. Тъжни деца с още по-тъжно настояще.   И така до днес. Днес Вальо напусна завинаги институцията и влезе с много усмивки в дома на Димитринка Георгиева – един от приемните родители, които екипът от Център по приемна грижа на фондация „За Нашите Деца“ подкрепя. Майка по признание и любяща жена, дала ново начало на 3 други деца преди него, които днес живеят обгрижвани от новото си семейство и имат щастливо детство. А да не забравяме, че самата тя има прекрасно 10-годишно момченце, с което всяка седмица ходят на излети сред природата.   Тя посрещна Вальо със силна прегръдка, каквато той не бе получавал досега, и цял кош с играчки – само за него.   Вярваме, че с любовта и нежността, които му дават Димитринка и нейното семейство, Валентин съвсем скоро ще се превърне в щастливо малко момче, готово да се срещне с бъдещите си майка и татко, които да му дадат всичко, което му е липсвало през първата година и половина от живота му.   От началото на годината фондация „За Нашите Деца“ е настанила 15 деца, лишени от родителски грижи, във всеотдайни приемни семейства. До момента 33 деца се радват на пълноценна грижа и любов. Екипът на Центъра ни по приемна грижа подкрепя 35 приемни семейства с обучения, психологическа и материална подкрепа, и предоставя шанс с децата да работят рехабилитатор, педиатър, специалист по ранна детска интервенция, които да им помогнат да се развиват…

Read More