Category

Блог

Сияна – принцесата – боец, която остана в родното си семейство с подкрепата на ЦОП „За Деца и родители“

By | Блог | No Comments

Сияна … малко момиченце, родено в навечерието на най- светлия християнски празник Коледа.  Мама Ива и татко Васил вече имат две големи деца и очакват с нетърпение третото да се роди в края на месец февруари тази година, но … то решило да ги зарадва по – рано. В навечерието на Коледа на бял свят се появява един малък боец, тежащ 1 кг. и 400 гр. – Сияна. Настанена в Неонатологията към УМБАЛ Пловдив, под зоркия поглед и грижа на д-р Диана Аргирова, мъничката Сияна се бори за живота си 40 дни. Сили й дава мама Ива, която всеки ден e при своя герой. Но е на ръба на силите си, не може да овладее емоциите и страховете си, които само майка, минала по нейния път, може да разбере. Съпругът й, изоставен от майка си и отгледан от баба си и дядо си, е неуверен, несигурен, не знае как да помогне, и се чувства виновен заради това.  Излиза често от дома си, стои до късно навън, за да не вижда Ива, която плаче от… безсилие. Страхът да не загубят детето си не ги сплотява, а ги разделя. Вплетени в хаотичните си мисли и погълнати от собствените си страхове, в безсилието си двамата вземат емоционално решение – да изоставят Сияна…   Съобщават го на лекарите от неонатологично отделение, които се грижат за Сияна, и с които ние от центъра за обществена подкрепа „За деца и родители“ партнираме в мисията си нито едно дете да не се разделя със семейството си.   Веднага след като научихме за риска, който грози Сияна потърсихме контакт със семейството. Със случая се заеха социалният работник Стела Александрова и Марияна Костадинова – мениджър „Социална работа“. Те се срещнаха и разговаряха в дома им с двама несигурни и объркани родители – майката беше в след родилна депресия, а бащата не знаеше как да я подкрепи. Още в началото на  разговора ни стана ясно, че всъщност решението им да изоставят детето си е емоционално, че не искат да изоставят детето си, просто се страхуват. Сияна се роди рано, не сме готови да я  посрещнем, ами ако е с увреждания, ако не успея да се справя, сподели страховете  си Ива. Безброй въпроси, на които заедно започнахме да търсим отговори и решения. И ги намерихме.   В следващите 30 дни екипът ни беше неотлъчно до Ива и Васил, помогнахме им да се почувстват по-уверени в себе си, поддържахме тясна връзка със специалистите, които помагаха на нашия боец да излезе здрав от Неонатологията и да се прибере при мама, татко и двете каки. Подкрепихме ги емоционално и материално. Осигурихме кошарка, дрешки, комплект за изписване на новородено – дрехи, ваничка, козметика, шишета, залъгалка, хавлийка и др., Предоставихме адаптирано мляко за недоносени, за да може момиченцето да наддаде на килограми, да се преодолее необходимостта от ензими за подпомагането на стомаха.   Бяхме до тях и в деня на изписването на Сияна, която приличаше на героиня на Братя Грим – „Коси черни като абанос, лице бяло като сняг, бузки алени като кръвта“, и беше цели 2,400 кг. Продължихме да подкрепяме семейството и развитието на детето. Заедно с д-р Аргирова, докато детето навърши една годинка ще проследяваме развитието и здравословното му състояние, а ако се наложи, кинезитерапевта към нашия център Христо Спасов ще се грижи за рехабилитацията му. С помощта на американска благотворителна организация, подкрепяща деца в нужда, осигурихме детска количка, столче за хранене, проходилка.   Днес Сияна е 7 – месечно бебе като всички свои връстници, усмихнато и щастливо със своите мама, татко и две сестрички. Ние продължаваме да сме до тях, защото вярваме, че всяко дете заслужава да живее в сигурна семейна среда и да получи своя шанс да заблести със своя неотразима светлина.   От началото на тази година съвместните усилия на екипа на ЦОП „За деца и родители“ и 3 болници в Пловдив, спасиха от изоставяне в родилно отделение 9 деца, които растат с любовта на родните си мама и…

Read More

Животът в институция – белег, който никога не изчезва

By | Блог | No Comments

Невена е „ничие дете“. Родена от майка, но отгледана от държавата. Тя не познава майчина ласка, таткова прегръдка. Вместо това цял живот е прекарала в домове за деца, заедно с други момчета и момичета като нея – изоставени. По нейно време не е имало приемни родители, които да заменят самотата и изолацията с истинска любов и пълноценна грижа. Затова изход за нея и за хилядите други деца като нея не е имало.     Животът в дом е оставил тежкия си отпечатък върху сърцето, душата, поведението, навиците на Невена. Тя е на 35 години, зряла жена, но само на възраст. Някои ежедневни задачи и дейности за нея са предизвикателство, трудно, дори понякога невъзможно, за нея е да се привърже истински към някого, да изгради приятелство, пълноценна връзка. Свикнала с институционалния живот, Неви и днес, след толкова години, не може да се откъсне от него – от 5 години живее в Център за временно настаняване в малко градче, заедно със съпруга си, който почти не се прибира и постоянно работи, за да могат да се измъкнат от там. Въпреки всички предизвикателства, двамата мечтаят за свое дете и решават, че независимо от трудностите, ще се справят.      Преди две години се ражда Христо – искано и чакано момченце. Невена и мъжът й са на седмото небе, но еуфорията на майката отминава бързо. Няколко дни след като се прибират „у дома“, тя изпада в дълбока следродилна депресия, не знае как да се справи с грижите за детето, съпругът й почти го няма и няма кой да я подкрепи.     „Депресията просто ме скова. Хвана ме за гърлото и не искаше да ме пусне.“, споделя Невена.       Изплашена и изправена сама пред предизвикателството, Невена чувства, че не може да се справи с детето и може би е по-добре да се разделят. Тогава от Центъра се свързват с нашия Център за обществена подкрепа „Св. София“ и работа със семейството започва специалистът ни по ранна детска интервенция Петя Узунова.       В началото срещите на Петя с майката са ежеседмични, а разговорите почти ежедневни. Говорят си по много и различни теми, обсъждат етапите от развитието на всяко дете, за които Невена не е знаела почти нищо. Майката споделя, че не е очаквала детето да има нужда от постоянно внимание и грижа, а Петя й казва, че няма как да очаква на 3 месеца детето да може да се грижи само за себе си, да се храни само, да бъде самостоятелно. Говорят и много за целия живот на Невена, която още след първата среща разбира, че може да се довери на Петя и че тя е тук единствено, за да й помогне. Споделя й много, сеща се за случки от детството си и постепенно, окуражавана от съветите и коментарите на Петя, сама започва да разбира себе си, реакциите си спрямо детето, страховете си.         Невена осъзнава, че наистина всичко се свежда до едно единствено нещо – че тя никога не е имала семейство, майка и татко, които да я обичат и към които да се привърже, и че това днес, след 35 години, се отразява върху връзката й с нейното дете.     Но осъзнава и нещо друго – че не би могла да причини този живот на собственото си дете и независимо какво им коства, тя и мъжът й ще се справят и няма да се разделят с детето си.      Междувременно, Петя прави скринингова оценка на детето, за да е сигурна, че се развива в норма. Казва, че въпреки страховете й, Неви полага добри грижи за детето, винаги е изкъпано, облечено добре, нахранено и въпреки всички предизвикателства – расте пълноценно и няма изоставане.   „Най-голямото предизвикателство пред Невена сега е да преодолее невъзможността си да се привърже към Христо, да се отдаде изцяло на майчинската обич, да се остави да я обгърне, без да се страхува.“, казва Петя.     Подкрепата ни към Невена и семейството й продължава. Петя продължава да ги посещава в Центъра, заедно излизат на разходки, Невена разказва за ежедневието им, какво е направил Христо, който вече е проходил, а съвсем скоро очаква да чуе първите му думички, дори бяха наши гости на празника ни за Деня на детето. Петя я напътства, дава й съвети как да стимулира развитието му, разговаря и с таткото, когото насърчава, въпреки натоварения му график, да е по-активен в грижата за сина си. Наскоро Петя сподели и друг радостен миг от живота на семейството – ремонтираната им стаичка в Центъра, която вече е много по-приветлива, по-добре обзаведена и по-благоприятна среда за малкия Христо, за когото тепърва предстои да „покорява върхове“. Невена и съпругът й са обнадеждени, че скоро ще успеят да имат и свое собствено жилище.     Да, последиците от живота в иституция оставят следи, винаги дебнат и избират „най-подходящия“ момент, за да напомнят за себе си. Но историята на Невена и сина й е още един пример как с правилната подкрепа, оказана навреме, следите бавно се заличават, а някой ден – дори и може би ще бъдат заличени…

Read More

Възстановяване след една опустошителна буря

By | Блог | No Comments

Всички сме били тийнейджъри. Някога. Скоро или по-отдавна.   И всички знаем какво означава да си тийнейджър. Някои от нас дори знаят какво е да имаш тийнейджър вкъщи.   Променливи хормони, променливи настроения, променливо време. Ту вали, ту слънце грее. Но ни един ден няма общо с другите.   Така е и в семейството на 13-годишната Радостина, нейния 9-годишен брат Марио и майка им Стефани. Един ден се карат, друг ден се сдобряват и забравят всичко.   Но една ноемврийска вечер в дома им се разразява истинска буря. От емоции, от думи, от тежки обиди.   Радостина иска да отиде на гости у приятелка и да прекара вечерта у тях. Училищна вечер. В приятелка, която живее в другия край на града и чийто родители са в командировка някъде далеч. Приятелка, която според Стефани не влияе никак добре върху Ради.   Стефани съвсем спокойно обяснява на дъщеря си, че тази вечер не може да я пусне да отиде. Утре има важно контролно по математика, а и се притеснява, че двете ще бъдат абсолютно сами. Но Радостина не иска да чуе. Почва да крещи, да се инати, да изстрелва груби думи по адрес на майка си. В един момент удря гръм, нещата ескалират, Радостина изхвърча от вратата и отива при съседите с една единствена мисъл – да направи така че майката ?, по един или друг начин, да я пусне да отиде на гости.   „Помогнете ми, тя ме бие.“    Разстроена, разплакана, гневна, Радостина успява да убеди съседите, че нещо наистина се случва в техния дом. И викат полиция.   Като че ли само миг по-късно Радостина и Марио вече са на задната седалка в полицейската кола. Радостина е постигнала своето – далеч е от майка си. „Победила е“. Но еуфорията бързо я напуска, когато започва да осъзнава какво всъщност се случва. Когато сълзите на Марио не спират да текат, валят като из ведро. Той е уплашен, страх изведнъж обзема и нея. Къде ще отидат сега.   Когато стигат в полицейския участък, Радостина все пак продължава да разказва същата история. Как тя просто е искала да отиде на гости в приятелката си. Как двете просто щели да си приказват и да прекарат малко време заедно. Как просто искала да убеди майка си да я пусне. Как просто почнали да се карат. И как майка й в един момент не издържала.   Разпитали и Марио. Или поне се опитали. Детето било в пълен шок от случилото се и отказвало да говори. Просто плачело.   Така Радостина и Марио се оказали в Център за настаняване от семеен тип. Радостина получила своето – вече била далеч от майка си. Но като че ли вече не изпитвала удоволствие от победата. Сега сърцето й било сковано от тъга и страх. И само след седмица, прекарана в Центъра, без да вижда майка си, без дори да говори с нея, Радостина поискала да оттегли показанията си.   „Излъгах. Нищо от това не е вярно. Майка ми ни обича и никога не ни е удряла, дори когато сме много лоши.“    През това време, което за Радостина и Марио минало за секунди, Стефани изживявала най-дългите и тежки мигове от своя живот. Децата й ги нямало. Не знаела кога и дали пак ще ги види. Земята се трясала под краката й, а в душата й се разстлала черна, непрогледна, мъгла.   В рамките на два месеца със Стефани работили експерти от отдел „Закрила на детето“ (ОЗД). Разговаряли за случката, разпитвали я за взаимоотношенията й с децата й – разбират ли се, карат ли се и за какво най-често, как тя се отнася към тях, какво прави, когато я ядосат.   Стефани им разказала всичко. Нямала какво да крие – да, карали се, та кое семейство не се кара. Да, повишавали си тон от време навреме, но в кое семейство гласовете не ехтят измежду стените понякога. Но не – никога не е удряла децата си и никога нямало да го направи.   „Аз съм ги родила. Гледала съм ги сама цял живот. Те са моята опора и аз съм тяхната. Как ще им посегна?“   Независимо какво казвала Стефани, решаващо се оказало самопризнанието на Радостина.   След като от ОЗД установили, че няма риск за децата да бъдат с майка си, насочили Стефани да потърси подкрепа, за да повиши знанията си като родител. Тя потърсила в интернет кой може да й помогне по-бързо да върне децата си у дома. Чела много и за много различни организации, но избрала една.   Три месеца нашият социален работник Фикрие Байдакова подкрепял Стефани със съвети за възпитанието на децата, за реакциите й, когато се карат, неколкократно й помагала и емоционално, за да не се отдаде на тъгата си, да не потъне в нея. Но най-ценното, което Фифи дала на безпомощната майка, било възможността да види децата си. Защото през тези месеци Стефани се „срещала“ единствено със стария албум със снимки на децата си.   Фифи работила както само със Стефани, с децата, поотделно и заедно, така и в един момент – с всички заедно. Спомня си, че още при първата среща с Радостина, момичето я питало кога отново ще може да си отиде у дома. При мама. Успяла да стигне и до страховете на Марио, да ги разплете и да му помогне да се съвземе от шока. След работата с него, Марио дори започнал да ходи на училище с удоволствие, докато преди това мисълта за това го изпълвала с ужас. Момчето имало леко забавяне, трудно се научило да пише и до ден днешен писането не му се отдава с лекота.   В един момент Марио и Радостина започнали да виждат Фифи не като социален работник, а като „какичката, която ще ни помогне отново да бъдем заедно“.   След три месеца срещи и разговори с майката и децата, и задълбочена оценка на техните отношения, Фифи установила, че между тях има изградена силна емоционална връзка и че за децата е най-добре да живеят в сигурна семейна среда, там където ще се чувстват обичани и щастливи – при майка си. Това било решението и на отдела „Закрила на детето“.   В края на миналата седмица Радостина и Марио напуснаха Центъра за настаняване от семеен тип. Сбогуваха се с около десетина дечица, за които съдбата все още не е взела своето решение. Деца, които през тези няколко месеци, се бяха превърнали в техни приятели.   Прибраха у дома при мама, вярващи, че никъде не е по-хубаво от вкъщи.   Слънцето изгря и прокуди тъгата, съмненията, страховете.   За да могат повече семейства да останат заедно, Азиaтският фестивал „Магията на Изтока“ за втора поредна година подкрепя каузата на фондация „За Нашите Деца“. Още днес можете да станете част от щастливата развръзка на поне една семейна история. Включете се в благотворителната томбола и спечелете два двупосочни билета до Азия или някоя от другите, повече от 50, екзотични…

Read More

Пъзел от милион части – „Животът на Съни“

By | Блог | No Comments

Представете си, че сте на път. Само вие сте. От двете страни на пътя се ширят поля, докъдето ви се простира погледа. Празни поля. Няма знаци. Няма маркировка. Няма завои. А просто един път, който сякаш води никъде. Но не спирате да се движите. Километражът се върти. 1…3…5…години.   По подобен начин можем да опишем животът на Съни. Или Сани. Не сме много сигурни за истинското му име, но ще го наричаме Съни – защото е слънчев. Възрастта му поне знаем вече – ще стане на 5 години този месец.   Майка му и баща му ги знаем, но дали са те…и за това не сме сигурни. Не познаваме роднините му. Знаем само това, което виждаме с очите си – Съни има красива, къдрава, черна коса, умни маслинени очи, в които плува историята на друга народност, далечна на нашата. Далечна – емоционално. Далечна – и физически.   Съни има ЛНЧ. Но за разлика от децата от дома за медико-социални грижи, с които е прекарал последната 1 година, Съни няма ЕГН. И за разлика от тях е напълно здрав, въпреки че доскоро нямаше направена нито една ваксина. Просто след извеждането от „близките му“ е нямало кой друг да се грижи за Съни. И по неволя е настанен в дома за деца, нуждаещи се от постоянни медицински грижи. Без той да има нужда от постоянни медицински грижи. А просто от обич и внимание.   Съни е бежанец. Той е един от близо 12 000 души, получили бежански статут през изминалите 5 години.   Бежанец. Колко гръмко прозвище за дете, което дори все още не знае какво означава тази дума.   „Но какво значи, че съм беЗанец?“ питал Съни жените от дома. А те, като не знаели как да обяснят на 5-годишно дете защо в очите на българското законодателство, то е с различен статут от връстниците му, въпреки че е роден тук, му казвали: „Означава, че твоите мама и татко не са от България и че са избягали от мястото, където са живели преди, за да намерят по-добро място“.   Но Съни не знае какво е това друго, по-лошо, място, от което са избягали. Не знае и защо е трябвало да избягат. Дали е имало лоши хора там, които са ги накарали? Както в приказките. Дали са се загубили в гората както Червената шапчица?   Не знае защо и той е беЗанец. Знае само, че неговите родни мама и татко ги няма, че вероятно няма да ги види повече, но и че вече няма да бъде сам.     Защото му намерихме истинско семейство. Преди седмица, точно за Великден, Съни напусна дома и отиде в друг дом, по-различен. Дом на надежда, на разбиране, на обич. Семеен дом. Този на приемната ни майка Рени Гекова, нейния съпруг и сина й.   Съни е трето приемно дете за семейство Гекови, които решават да се посветят на тази професия през 2014 г. С подкрепата на нашия екип от Център по приемна грижа, семейството се е грижило в продължение на 1 година за дете също на 5 години, което се е върнало при родителите си, и повече от 3 години за младо момиче, което в края на миналия месец навърши пълнолетие и предстои да завърши училище.     „Само седмица мина откакто Съни е при нас, а вече разцъфтява и се отваря като малко кокиченце, нежно и ранимо…Винаги е усмихнат и готов за игра, но в прекрасните му очички се крият много спомени! Ще мине доста време преди да сглобим пъзела на пътя му. Затова и ние, и вие – да затегнем коланите! Път ни чака!“, казва приемната майка на нашия социален работник Евгени Сираков в един от техните разговори.     Рени вече е силно впечатлена от знанията и уменията на момченцето. Казва, че без проблем се оправя с всякаква техника, знае доста сложни думи. А това, което искрено я изумява, е колко подреден е Съни – всяка сутрин оправя леглото си без да й се налага да му напомня, дрешките му винаги трябва да са сгънати, а любимите му детски колички – „паркирани“ в гаража.   Както самата Рени е казала на Евгени – предстои им дълго пътуване. С много криволичещи пътища, които в един момент, надяваме се,ще се срещнат и ще запълнят спомените. Ще запълнят картината. Отнякъде ще се появят знаци. Маркировка. Пътят вече няма да води към никъде. А към истината за живота на Съни.   Ние ще сме до тях при всяка тяхна…

Read More

Мечтата на едно дете – отново да ходи на училище

By | Блог | No Comments

Публична тайна е, че училището не е едно от най-любимите места на децата. Дали заради контролните и домашните, дали заради строгите учители, или заради онзи съученик, който просто не спира да те дразни, независимо колко пъти класният го изпитва на дъската, гони го от час или разговаря с родителите му и с всичките му роднини до девето коляно…     Но за нашата героиня, училището не е просто едно от най-нелюбимите й места. То е символ на притеснение, срам, подигравки…страх.  Контролните и домашните са предизвикателства, с които не може да се справи, съучениците й я тормозят, а учителите й като че ли…просто не са там. А единствен нейн „приятел“ в училище са честите паник атаки.     Въпреки това, Маги иска да ходи на училище. Мечтае си за място, където има много деца на нейната възраст, с които да играе, да учат заедно, които да й бъдат истински приятели. Не като тези „приятели“, които я карат да трепери, да плаче, които я задушават…     Но от 1 месец Маги не е стъпвала в училище.   Нито по-големите й брат и сестра, нито леля й, нито дори майка й не могат да й помогнат да превъзмогне страха си и да се върне обратно в клас. Виждайки, че не може да се справи сама, майката на Маргарита – Боряна, се свърза с отдел „Закрила на детето“, откъдето я насочват към нашия Център за обществена подкрепа „Св. София“ и с нея започва да работи психологът Катерина Ковачева.   Нужни са само няколко срещи с 11-годишното момиче, за да има видим напредък. В поредица от различни занимания и упражнения, Катерина търси причината за страха на Маги и за тежкото й емоционално състояние. Двете разговарят много, Маги постепенно отключва душата си, а с това думите сами започват да пишат историята й. В Катерина тя вижда човек на когото може да се довери, който я приема такава, каквато е, човек, който може да й помогне. За това тя мечтае от много, много време. А в Маги, Катерина вижда едно скромно, срамежливо, неуверено, не особено общително дете, което просто иска да бъде разбрано, да има приятели…и да се върне обратно на училище, без страх.   Знаейки това за нея, Катерина започва да насърчава Маги да развива уменията си за общуване като сама подхваща разговор с връстниците си и с близките си, а след една сесия, в която участва и майка й, момичето вече е записано в група за развитие на социални и личностни умения.   „Там – казва Катерина, – Маги ще се забавлява, ще се учи да говори с други деца и възрастни без да се притеснява, ще намери нови приятели. И ще сбъдне мечтите си“.     Този понеделник беше „първият“ учебен ден за Маги.   Първи, защото за първи път тя отиде на училище с желание. Майка й ни разказа, че още от вечерта сама приготвила дрешките си и чантата си, а сутринта станала най-рано от всички вкъщи и дори поискала да я заведат по-рано.   Въпреки огромният напредък, Катерина ще продължи да се среща с Маги, двете ще работят за това детето да е по-уверено и свободно да общува. За да може отсега нататък Маги винаги да ходи с усмивка на училище. Без страх.         Катерина Ковачева е част от екипа на фондация „За Нашите Деца“ от повече от 3 години и за това време е помогнала на десетки деца и семейства да се справят с трудностите. Работи основно с осиновени деца, осиновители, кандидат-осиновители, но и с родители, които са решили да изоставят детето си или такива, които вече са го направили. Избира да работи в социалната сфера, когато е на възрастта на днешната ни героиня – едва на 11 г., когато за първи път се сблъсква и работи с деца от домове, когато вижда тяхната тъга, самотата им. За работата си във фондацията, Катерина казва, че й позволява ежедневно да се докосне до много и различни човешки съдби.  А това, което я вдъхновява да продължи да се развива в тази професия, е знанието, че още едно семейство е цяло, благодарение на нейната…

Read More

Вяра и Надежда. И любов помежду им.

By | Блог | No Comments

Вяра е на 29 години, когато със съпруга й се разделят и тя остава сама в отглеждането на дъщеря си. Като всяка млада жена, макар и след разочарованието от първия й брак, мечтае за връзка с щастлив край – семейство и дом, в който да отгледа детето си в любов и разбирателство.   След раздялата, Вяра и дъщеря й заживяват при майката на Вяра – Мария. Трите бързо свикват да живеят заедно, Вяра си намира работа близо до вкъщи и бавно, но уверено започва да подрежда живота си. На работното си място често я заговаря по-възрастен мъж – по нейни думи „галантен“ и „истински джентълмен“. Постепенно чувствата помежду им се разпалват все повече и повече. Двамата се разбират, той й помага в грижите за дома, за детето. Показва й как да живее спокоен живот и да се наслаждава на всичко, което притежава.   Когато майката на Вяра разбира за връзката й с Димитър, споделя своето нежелание дъщеря й да общува и да бъде с човек, който е по-голям от самата нея. Влюбена, Вяра отказва да послуша майка си, отношенията им се влошават и Мария решава да замине за чужбина.   След заминаването на майка й, Вяра разбира, че очаква дете, плод на любовта й с Димитър, дете, което ще заличи горчивите спомени от предишния брак. Щастието й, обаче, е помрачено, когато Димитър я напуска – отказва да се грижи за дете на неговата възраст, не може да повярва, че е негово.   Страх започва да обзема Вяра – ще се справи ли сама? Времето минава, но не лекува – любовта й към Димитър не стихва. Самотна, отчаяна без подкрепа, без работа. Вяра…остава без вяра, без надежда. Без любов. Тогава от социалните мрежи научава за екипа ни от Центъра за обществена подкрепа „За деца и родители“ в гр. Пловдив и веднага се свързва със специалистите ни.   Наш социален работник се среща с Вяра в дома й почти на момента, в който разбираме за трудностите й. Говори с нея, съветва я, опитва се да й вдъхне увереност, да я подкрепи, за да не се откаже от детенцето, което съвсем скоро щеше да се появи на бял свят.   И наистина, няколко седмици по-късно се появи Надежда – да, с идването на Надежда, руса, сионеока и красива, се върна и надеждата в сърцето на Вяра. Веднага след изписването от болницата предоставихме дрешки, памперси, адаптирано мляко, козметика, нова детска количка за малката госпожица. Продължихме да подкрепяме и мама Вяра, която след раждането все още беше много тревожна и изплашена. В продължение на 1 година помагахме на майката в грижите за двете й момиченца, рамо до рамо с нея преживявахме всички трудности, малки и големи. И така с всеки изминал ден тя ставаше все по-уверен и уверен родител. Страхът изчезна.    С наша подкрепа и с любовта на мама и по-голямата й сестричка, Надежда днес расте в среда на спокойствие, пълноценна грижа и внимание. А за да е пълно щастието, осъзнал грешката си, татко й Димитър се върна, прие я, Вяра му прости и сега двамата заедно се грижат за малкото си семейство. А баба Мария, макар и отдалеч, редовно глези момиченцата с красиви дрешки и други подаръци.   „Да повярваш, че има изход от безизходицата, да съумееш да подкрепиш по този начин майка, която не познаваш – това е невъзможно. Но вие ми показахте, че има надежда, че има вяра, че има добри хора, които вярват в мен,“ споделя с благодарност Вяра.   С ваша подкрепа ще направим така, че повече деца да растат и да се развиват в сигурна семейна среда! Дайте своя принос още днес, като изпратите SMS с текст DMS DETSTVO на кратък номер 17 777 за всички мобилни оператори или…

Read More

Осиновяването – дългият път до вкъщи

By | Блог | No Comments

Знаете как, когато с нетърпение чакаме нещо да се случи, то се бави ли, бави. Както когато чакаме любимия човек да се прибере от дълго пътуване – седим и чакаме на прозореца, минутите се нижат и нижат, с всяко вдишваме поемаме още една доза нетърпение…и така до заветния миг.   Същото е чувството и с децата. Първо се питаш дали ще се справиш, после се чудиш кога да започнеш да „пробваш“, после „защо не става“, и се чудиш, и чудиш, и чудиш. И питането, и чуденето се превръщат в мечта – „кога НАЙ-ПОСЛЕ ще имам дете“. Защо се бави толкова…   Така е и с героите на днешната ни история. Мария и съпругът й Асен са минали през целия процес – на чуденето, на питането, на „преговарянето“, на горещите молби… на чакането. До днес. Днес чакането им приключи. Мечтата им се сбъдна. И нейното име е Мартина.   Мартина е специална още преди да се роди. Биологичната й майка не разбрала, че я очаква чак до 5-я месец – била в цветна бременност, нямала и симптоми както при другите две деца.   Разделила се с детето веднага след раждането. Причината – коварната бедност, в която живеят, с която се борят толкова много семейства.   А Мартина? Мартина заживя в нашата „Детска къща“ преди година. Посрещнахме я с много любов, отпразнувахме заедно с нея първия й рожден ден, радвахме й се, когато направи първите си крачки. Обичахме я, прегръщахме я, грижихме се за нея така, както би направило истинското й семейство. Заедно с нея чакахме деня, в който мама и татко ще дойдат и ще я гушнат. И няма да я пуснат никога.   С притаен дъх посрещнахме Мария и Асен в края на миналата година – те ли ще са, или ще чакаме още…   Те са.   Мартина е силно желана и очаквана от своите осиновители. Като истинска „господарка“, тя завладя сърцата им от първия миг – все пак това означава името й. За Мария и Асен Мартина е специална и не само защото е красива, малка и капризна лейди. А защото тя сбъдна най-чистата им мечта.   Дългото пътуване приключи. И за тримата. Прибраха се у…

Read More

Малкия Янислав го посрещнаха с много прегръдки и целувки…у дома

By | Блог | No Comments

Днес още едно детенце се завърна у дома заедно със своите родни мама и татко. Янислав напусна Центъра за настаняване от семеен тип  „Детска къща“ на фондация „За Нашите Деца“ в прегръдките на своите родители – Анита и Младен. А у дома, казаха ни те, го очаквали много изненади – подаръци, негови собствени играчки, нова стая, една щастлива баба и двама по-големи братя, които нямали търпение да видят малкия юнак.   Яни бил изоставен веднага след раждането си. Когато се родил, той бил в лошо състояние и били необходими специални грижи със специални медикаменти. От страх, че е сама, че няма подкрепата на бащата, с когото се разделили по време на бременността, няма подкрепата на родителите си, няма и средства, и под влиянието на силните емоции, Анита се почувствала принудена да остави малкото си момченце, с надеждата, че друго семейство ще се грижи по-добре за него.    Минал един ден. Два. Седмица. Мислите на Анита били обсебени от една едничка мисъл – Яни. Нейното малко и крехко момченце, с големи, кръгли кафеви очи и чипо носле, което наследил от нея. Нейното момченце, което било само в болницата, сред непознати.   Таткото също не спирал да мисли за сина си, като дори не знаел дали вече се е родил. С Анита от няколко месеца не се били чували, не се виждали, не знаели нищо един за друг. Мисълта за Яни не го напускала, започнал да обикаля всички болници, питал, търсел го, но без резултат. Той не бил баща по документи и нямал право да знае нищо за детето си.   И така три месеца. След три месеца тази обща мисъл – за Яни – отново събрала родителите му. Анита и Младен отново се потърсили, поговорили, решили, че повече от всичко искат детето си, без значение кой ще бъде до тях и кой не. Важното било те да бъдат заедно и да отгледат детето си.  И заедно отишли в отдел „Закрила на детето“, за да се опитат да си върнат Яни, който междувременно бил настанен в нашата „Детска къща“. Там, в семейна среда, под грижите и любовта на Корнелия, Златка, Гери, Роси, Снежи, Гинка и Антоанета, той растял и се променял с всеки изминал ден.   От отдела насочили Анита и Младен към Центъра ни за обществена подкрепа „Св. София“ – да поработят върху връзката си, да заздравят отношенията си, за да бъдат майката и таткото, от които Яни имал нужда. С тях работил социалният ни работник Вяра Панайотова, който още в първата си среща с младите родители видял нетърпението в очите им – повече от всичко искали да се приберат с Яни у дома.   „Почти всеки ден бяха в „Детска къща“, за да се виждат с Яни, да си играят и така да изградят връзката помежду си. Таткото дори си беше измислил няколко интересни игри, с които забавляваше момченцето си. А Анита… тя броеше дните до момента, в който ще се прибере у дома с детето си,“ споделя впечатленията си Вяра.     Днес това най-после се случи. Изпратихме това прекрасно семейство, а на прага Анита ни пожела да продължим да помагаме на още много родители и деца отново да намерят пътя едни към други.     Янислав е едно от 11 деца, които намериха любов и топлина в нашия Център за настаняване от семеен тип „Детска къща“ през изминалата година. Той е и едно от 60-те деца в процес на реинтеграция, които екипът на фондацията „За Нашите Деца“ подкрепи, за да се върнат обратно в родните си семейства.  …

Read More

Случайностите…никога не са случайни

By | Блог | No Comments

Нали знаете как понякога се оказвате на точното място в точното време…съвсем „случайно“? Или как се озовавате в най-лошата ситуация в най-лошия момент…пак съвсем „случайно“.   „Стана съвсем случайно“, „Срещнах я случайно“, „Научих по случайност“ са едни от най-често използваните фрази, когато изразяваме учудването си от развоя на някое събитие.   А дали наистина съществуват случайности или всичко е програмирано да се случи по точно установен начин? Дали пък светът ни не е изпълнен с невидими нишки, които свързват всичко около нас – всички хора, всички места, цялата информация. Дали „случайностите“ не са един от инструментите, с които си служи Съдбата?   Феномен ли е случайността или това е Съдбата, която подрежда всичко както си трябва?   Една такава „случайност“ ни доведе до щастливия край на още една история.   „Бяхме в болница „Весела“ по съвсем друга причина. Тъкмо се приготвяхме да се връщаме обратно в офиса, когато старшата акушерка дойде при нас за помощ. Една майка щяла да изостави детето си,“ започва разказа си Марияна Костадинова, ръководител на екипа по социална работа в Център за обществена подкрепа „За деца и родители“ в гр. Пловдив.   Тя и социалният работник Маргарита веднага отишли в стаята на майката, където се натъкнали на следната гледка: една майка, с тъга в очите, държаща ръката на баща си, който също като нея стоял с наведена глава и с поглед втренчен в пода.   „Тъгата на едно семейство, илюстрирана по най-искрения начин,“ спомня си Марияна.   Двете жени се представили на семейството. Бащата се казвал Димитър, а дъщеря му…безмълвно вдигнала ръце, посочила към себе си, след това към устните си, а после и направила няколко жеста с пръсти – Ж Е Н И.   „Загубила слуха си, когато била малка, ни каза баща й.“   Жени имала две други деца, чиито гласове никога не е чувала. Не е чувала смеха им, сълзите им, не е чувала „Обичам те, мамо“. Когато били бебета, се страхувала постоянно да не им се случи нещо, защото не ги е чула. Не искала да минава отново през това и с това бебе.   Димитър разказал на Марияна и Маргарита за семейството им – той бил шофьор и единствен се грижел за семейството. Бащата на децата с години наранявал Жени, докато един ден тя не го напуснала. Не могла да вземе децата, но знаела, че той се грижи добре за тях и че ги обича. Подкрепа у дома идвала само от бабата на Жени, която обаче била много възрастна и наскоро имала тежка операция. Не знаели дали ще може да продължи да помага на внучка си, особено сега, когато в живота им се появила и малката Кристина.   „Димитър ни разказа и най-малките подробности за живота им, със сила и смелост, присъщи само на един отдаден баща и загрижен дядо. Скри чувствата си от нас, но това, което не можа да скрие, бе любовта, с която не спираше да гледа към внучето си. И тъгата, заради безизходицата, в която бяха изпаднали.“   Тогава Марияна и Маргарита разбрали, че това семейство се нуждае от съвсем малко, от приятелски съвет, от добра дума, от увереност, че могат да се справят, от опора, за да продължат.   „Казахме им, че детенцето е тяхно и макар и непланирано, то е дошло в тяхното семейство със своя собствена мисия. Каква е тя – казахме им, че не бихме могли да знаем, но единственият начин да научат, е да се приберат у дома с него, да се грижат за него, да порасне…и само да им покаже.“   Екипът ни ги уверил, че ще бъде до тях дотогава, докато имат нужда. Маргарита ще ги посещава в дома им, ще научи Жени и баба й как най-добре да се грижат за малкото синеоко момиченце, как да си помагат взаимно.   „Разбира се, подарихме им и комплекта „Първи грижи за новороденото“, с който спокойно да посрещнат Криси след изписването от болницата.“   За Димитър и дъщеря му тези топли думи и обещания били достатъчни, за да променят решението си. От благодарност, Жени не могла да сдържи щастието си и сълзите сами потекли. Най-чистите сълзи – тези на майчината обич.   Освен, че предотврати още едно изоставяне, екипът от ЦОП „За деца и родители“ се надява това да е ново начало за партньорството ни с болница „Весела“, филиал на МБАЛ „Св. Мина“.   „Досега не сме получавали сигнали оттам, но се надяваме след тази успешна превенция да продължим целенасочено да работим с персонала на болницата. А не да разчитаме на случайността,“ споделя очакванията си Марияна.   Същата тази „случайност“, заради която се оказвахме на точното място в точното време. Заради нея, Кристина ще расте обичана и щастлива в родното си семейство.   И все пак…дали беше случайно?   Малката Криси е едно от три бебенца, родени през януари, които благодарение на екипа ни от Център за обществена подкрепа „За деца и родители“, се прибраха вкъщи със семействата…

Read More