Category

Блог

Сияна – принцесата – боец, която остана в родното си семейство с подкрепата на ЦОП „За Деца и родители“

By | Блог | No Comments

Сияна … малко момиченце, родено в навечерието на най- светлия християнски празник Коледа.  Мама Ива и татко Васил вече имат две големи деца и очакват с нетърпение третото да се роди в края на месец февруари тази година, но … то решило да ги зарадва по – рано. В навечерието на Коледа на бял свят се появява един малък боец, тежащ 1 кг. и 400 гр. – Сияна. Настанена в Неонатологията към УМБАЛ Пловдив, под зоркия поглед и грижа на д-р Диана Аргирова, мъничката Сияна се бори за живота си 40 дни. Сили й дава мама Ива, която всеки ден e при своя герой. Но е на ръба на силите си, не може да овладее емоциите и страховете си, които само майка, минала по нейния път, може да разбере. Съпругът й, изоставен от майка си и отгледан от баба си и дядо си, е неуверен, несигурен, не знае как да помогне, и се чувства виновен заради това.  Излиза често от дома си, стои до късно навън, за да не вижда Ива, която плаче от… безсилие. Страхът да не загубят детето си не ги сплотява, а ги разделя. Вплетени в хаотичните си мисли и погълнати от собствените си страхове, в безсилието си двамата вземат емоционално решение – да изоставят Сияна…   Съобщават го на лекарите от неонатологично отделение, които се грижат за Сияна, и с които ние от центъра за обществена подкрепа „За деца и родители“ партнираме в мисията си нито едно дете да не се разделя със семейството си.   Веднага след като научихме за риска, който грози Сияна потърсихме контакт със семейството. Със случая се заеха социалният работник Стела Александрова и Марияна Костадинова – мениджър „Социална работа“. Те се срещнаха и разговаряха в дома им с двама несигурни и объркани родители – майката беше в след родилна депресия, а бащата не знаеше как да я подкрепи. Още в началото на  разговора ни стана ясно, че всъщност решението им да изоставят детето си е емоционално, че не искат да изоставят детето си, просто се страхуват. Сияна се роди рано, не сме готови да я  посрещнем, ами ако е с увреждания, ако не успея да се справя, сподели страховете  си Ива. Безброй въпроси, на които заедно започнахме да търсим отговори и решения. И ги намерихме.   В следващите 30 дни екипът ни беше неотлъчно до Ива и Васил, помогнахме им да се почувстват по-уверени в себе си, поддържахме тясна връзка със специалистите, които помагаха на нашия боец да излезе здрав от Неонатологията и да се прибере при мама, татко и двете каки. Подкрепихме ги емоционално и материално. Осигурихме кошарка, дрешки, комплект за изписване на новородено – дрехи, ваничка, козметика, шишета, залъгалка, хавлийка и др., Предоставихме адаптирано мляко за недоносени, за да може момиченцето да наддаде на килограми, да се преодолее необходимостта от ензими за подпомагането на стомаха.   Бяхме до тях и в деня на изписването на Сияна, която приличаше на героиня на Братя Грим – „Коси черни като абанос, лице бяло като сняг, бузки алени като кръвта“, и беше цели 2,400 кг. Продължихме да подкрепяме семейството и развитието на детето. Заедно с д-р Аргирова, докато детето навърши една годинка ще проследяваме развитието и здравословното му състояние, а ако се наложи, кинезитерапевта към нашия център Христо Спасов ще се грижи за рехабилитацията му. С помощта на американска благотворителна организация, подкрепяща деца в нужда, осигурихме детска количка, столче за хранене, проходилка.   Днес Сияна е 7 – месечно бебе като всички свои връстници, усмихнато и щастливо със своите мама, татко и две сестрички. Ние продължаваме да сме до тях, защото вярваме, че всяко дете заслужава да живее в сигурна семейна среда и да получи своя шанс да заблести със своя неотразима светлина.   От началото на тази година съвместните усилия на екипа на ЦОП „За деца и родители“ и 3 болници в Пловдив, спасиха от изоставяне в родилно отделение 9 деца, които растат с любовта на родните си мама и…

Read More

Животът в институция – белег, който никога не изчезва

By | Блог | No Comments

Невена е „ничие дете“. Родена от майка, но отгледана от държавата. Тя не познава майчина ласка, таткова прегръдка. Вместо това цял живот е прекарала в домове за деца, заедно с други момчета и момичета като нея – изоставени. По нейно време не е имало приемни родители, които да заменят самотата и изолацията с истинска любов и пълноценна грижа. Затова изход за нея и за хилядите други деца като нея не е имало.     Животът в дом е оставил тежкия си отпечатък върху сърцето, душата, поведението, навиците на Невена. Тя е на 35 години, зряла жена, но само на възраст. Някои ежедневни задачи и дейности за нея са предизвикателство, трудно, дори понякога невъзможно, за нея е да се привърже истински към някого, да изгради приятелство, пълноценна връзка. Свикнала с институционалния живот, Неви и днес, след толкова години, не може да се откъсне от него – от 5 години живее в Център за временно настаняване в малко градче, заедно със съпруга си, който почти не се прибира и постоянно работи, за да могат да се измъкнат от там. Въпреки всички предизвикателства, двамата мечтаят за свое дете и решават, че независимо от трудностите, ще се справят.      Преди две години се ражда Христо – искано и чакано момченце. Невена и мъжът й са на седмото небе, но еуфорията на майката отминава бързо. Няколко дни след като се прибират „у дома“, тя изпада в дълбока следродилна депресия, не знае как да се справи с грижите за детето, съпругът й почти го няма и няма кой да я подкрепи.     „Депресията просто ме скова. Хвана ме за гърлото и не искаше да ме пусне.“, споделя Невена.       Изплашена и изправена сама пред предизвикателството, Невена чувства, че не може да се справи с детето и може би е по-добре да се разделят. Тогава от Центъра се свързват с нашия Център за обществена подкрепа „Св. София“ и работа със семейството започва специалистът ни по ранна детска интервенция Петя Узунова.       В началото срещите на Петя с майката са ежеседмични, а разговорите почти ежедневни. Говорят си по много и различни теми, обсъждат етапите от развитието на всяко дете, за които Невена не е знаела почти нищо. Майката споделя, че не е очаквала детето да има нужда от постоянно внимание и грижа, а Петя й казва, че няма как да очаква на 3 месеца детето да може да се грижи само за себе си, да се храни само, да бъде самостоятелно. Говорят и много за целия живот на Невена, която още след първата среща разбира, че може да се довери на Петя и че тя е тук единствено, за да й помогне. Споделя й много, сеща се за случки от детството си и постепенно, окуражавана от съветите и коментарите на Петя, сама започва да разбира себе си, реакциите си спрямо детето, страховете си.         Невена осъзнава, че наистина всичко се свежда до едно единствено нещо – че тя никога не е имала семейство, майка и татко, които да я обичат и към които да се привърже, и че това днес, след 35 години, се отразява върху връзката й с нейното дете.     Но осъзнава и нещо друго – че не би могла да причини този живот на собственото си дете и независимо какво им коства, тя и мъжът й ще се справят и няма да се разделят с детето си.      Междувременно, Петя прави скринингова оценка на детето, за да е сигурна, че се развива в норма. Казва, че въпреки страховете й, Неви полага добри грижи за детето, винаги е изкъпано, облечено добре, нахранено и въпреки всички предизвикателства – расте пълноценно и няма изоставане.   „Най-голямото предизвикателство пред Невена сега е да преодолее невъзможността си да се привърже към Христо, да се отдаде изцяло на майчинската обич, да се остави да я обгърне, без да се страхува.“, казва Петя.     Подкрепата ни към Невена и семейството й продължава. Петя продължава да ги посещава в Центъра, заедно излизат на разходки, Невена разказва за ежедневието им, какво е направил Христо, който вече е проходил, а съвсем скоро очаква да чуе първите му думички, дори бяха наши гости на празника ни за Деня на детето. Петя я напътства, дава й съвети как да стимулира развитието му, разговаря и с таткото, когото насърчава, въпреки натоварения му график, да е по-активен в грижата за сина си. Наскоро Петя сподели и друг радостен миг от живота на семейството – ремонтираната им стаичка в Центъра, която вече е много по-приветлива, по-добре обзаведена и по-благоприятна среда за малкия Христо, за когото тепърва предстои да „покорява върхове“. Невена и съпругът й са обнадеждени, че скоро ще успеят да имат и свое собствено жилище.     Да, последиците от живота в иституция оставят следи, винаги дебнат и избират „най-подходящия“ момент, за да напомнят за себе си. Но историята на Невена и сина й е още един пример как с правилната подкрепа, оказана навреме, следите бавно се заличават, а някой ден – дори и може би ще бъдат заличени…

Read More

Възстановяване след една опустошителна буря

By | Блог | No Comments

Всички сме били тийнейджъри. Някога. Скоро или по-отдавна.   И всички знаем какво означава да си тийнейджър. Някои от нас дори знаят какво е да имаш тийнейджър вкъщи.   Променливи хормони, променливи настроения, променливо време. Ту вали, ту слънце грее. Но ни един ден няма общо с другите.   Така е и в семейството на 13-годишната Радостина, нейния 9-годишен брат Марио и майка им Стефани. Един ден се карат, друг ден се сдобряват и забравят всичко.   Но една ноемврийска вечер в дома им се разразява истинска буря. От емоции, от думи, от тежки обиди.   Радостина иска да отиде на гости у приятелка и да прекара вечерта у тях. Училищна вечер. В приятелка, която живее в другия край на града и чийто родители са в командировка някъде далеч. Приятелка, която според Стефани не влияе никак добре върху Ради.   Стефани съвсем спокойно обяснява на дъщеря си, че тази вечер не може да я пусне да отиде. Утре има важно контролно по математика, а и се притеснява, че двете ще бъдат абсолютно сами. Но Радостина не иска да чуе. Почва да крещи, да се инати, да изстрелва груби думи по адрес на майка си. В един момент удря гръм, нещата ескалират, Радостина изхвърча от вратата и отива при съседите с една единствена мисъл – да направи така че майката ?, по един или друг начин, да я пусне да отиде на гости.   „Помогнете ми, тя ме бие.“    Разстроена, разплакана, гневна, Радостина успява да убеди съседите, че нещо наистина се случва в техния дом. И викат полиция.   Като че ли само миг по-късно Радостина и Марио вече са на задната седалка в полицейската кола. Радостина е постигнала своето – далеч е от майка си. „Победила е“. Но еуфорията бързо я напуска, когато започва да осъзнава какво всъщност се случва. Когато сълзите на Марио не спират да текат, валят като из ведро. Той е уплашен, страх изведнъж обзема и нея. Къде ще отидат сега.   Когато стигат в полицейския участък, Радостина все пак продължава да разказва същата история. Как тя просто е искала да отиде на гости в приятелката си. Как двете просто щели да си приказват и да прекарат малко време заедно. Как просто искала да убеди майка си да я пусне. Как просто почнали да се карат. И как майка й в един момент не издържала.   Разпитали и Марио. Или поне се опитали. Детето било в пълен шок от случилото се и отказвало да говори. Просто плачело.   Така Радостина и Марио се оказали в Център за настаняване от семеен тип. Радостина получила своето – вече била далеч от майка си. Но като че ли вече не изпитвала удоволствие от победата. Сега сърцето й било сковано от тъга и страх. И само след седмица, прекарана в Центъра, без да вижда майка си, без дори да говори с нея, Радостина поискала да оттегли показанията си.   „Излъгах. Нищо от това не е вярно. Майка ми ни обича и никога не ни е удряла, дори когато сме много лоши.“    През това време, което за Радостина и Марио минало за секунди, Стефани изживявала най-дългите и тежки мигове от своя живот. Децата й ги нямало. Не знаела кога и дали пак ще ги види. Земята се трясала под краката й, а в душата й се разстлала черна, непрогледна, мъгла.   В рамките на два месеца със Стефани работили експерти от отдел „Закрила на детето“ (ОЗД). Разговаряли за случката, разпитвали я за взаимоотношенията й с децата й – разбират ли се, карат ли се и за какво най-често, как тя се отнася към тях, какво прави, когато я ядосат.   Стефани им разказала всичко. Нямала какво да крие – да, карали се, та кое семейство не се кара. Да, повишавали си тон от време навреме, но в кое семейство гласовете не ехтят измежду стените понякога. Но не – никога не е удряла децата си и никога нямало да го направи.   „Аз съм ги родила. Гледала съм ги сама цял живот. Те са моята опора и аз съм тяхната. Как ще им посегна?“   Независимо какво казвала Стефани, решаващо се оказало самопризнанието на Радостина.   След като от ОЗД установили, че няма риск за децата да бъдат с майка си, насочили Стефани да потърси подкрепа, за да повиши знанията си като родител. Тя потърсила в интернет кой може да й помогне по-бързо да върне децата си у дома. Чела много и за много различни организации, но избрала една.   Три месеца нашият социален работник Фикрие Байдакова подкрепял Стефани със съвети за възпитанието на децата, за реакциите й, когато се карат, неколкократно й помагала и емоционално, за да не се отдаде на тъгата си, да не потъне в нея. Но най-ценното, което Фифи дала на безпомощната майка, било възможността да види децата си. Защото през тези месеци Стефани се „срещала“ единствено със стария албум със снимки на децата си.   Фифи работила както само със Стефани, с децата, поотделно и заедно, така и в един момент – с всички заедно. Спомня си, че още при първата среща с Радостина, момичето я питало кога отново ще може да си отиде у дома. При мама. Успяла да стигне и до страховете на Марио, да ги разплете и да му помогне да се съвземе от шока. След работата с него, Марио дори започнал да ходи на училище с удоволствие, докато преди това мисълта за това го изпълвала с ужас. Момчето имало леко забавяне, трудно се научило да пише и до ден днешен писането не му се отдава с лекота.   В един момент Марио и Радостина започнали да виждат Фифи не като социален работник, а като „какичката, която ще ни помогне отново да бъдем заедно“.   След три месеца срещи и разговори с майката и децата, и задълбочена оценка на техните отношения, Фифи установила, че между тях има изградена силна емоционална връзка и че за децата е най-добре да живеят в сигурна семейна среда, там където ще се чувстват обичани и щастливи – при майка си. Това било решението и на отдела „Закрила на детето“.   В края на миналата седмица Радостина и Марио напуснаха Центъра за настаняване от семеен тип. Сбогуваха се с около десетина дечица, за които съдбата все още не е взела своето решение. Деца, които през тези няколко месеци, се бяха превърнали в техни приятели.   Прибраха у дома при мама, вярващи, че никъде не е по-хубаво от вкъщи.   Слънцето изгря и прокуди тъгата, съмненията, страховете.   За да могат повече семейства да останат заедно, Азиaтският фестивал „Магията на Изтока“ за втора поредна година подкрепя каузата на фондация „За Нашите Деца“. Още днес можете да станете част от щастливата развръзка на поне една семейна история. Включете се в благотворителната томбола и спечелете два двупосочни билета до Азия или някоя от другите, повече от 50, екзотични…

Read More

Пъзел от милион части – „Животът на Съни“

By | Блог | No Comments

Представете си, че сте на път. Само вие сте. От двете страни на пътя се ширят поля, докъдето ви се простира погледа. Празни поля. Няма знаци. Няма маркировка. Няма завои. А просто един път, който сякаш води никъде. Но не спирате да се движите. Километражът се върти. 1…3…5…години.   По подобен начин можем да опишем животът на Съни. Или Сани. Не сме много сигурни за истинското му име, но ще го наричаме Съни – защото е слънчев. Възрастта му поне знаем вече – ще стане на 5 години този месец.   Майка му и баща му ги знаем, но дали са те…и за това не сме сигурни. Не познаваме роднините му. Знаем само това, което виждаме с очите си – Съни има красива, къдрава, черна коса, умни маслинени очи, в които плува историята на друга народност, далечна на нашата. Далечна – емоционално. Далечна – и физически.   Съни има ЛНЧ. Но за разлика от децата от дома за медико-социални грижи, с които е прекарал последната 1 година, Съни няма ЕГН. И за разлика от тях е напълно здрав, въпреки че доскоро нямаше направена нито една ваксина. Просто след извеждането от „близките му“ е нямало кой друг да се грижи за Съни. И по неволя е настанен в дома за деца, нуждаещи се от постоянни медицински грижи. Без той да има нужда от постоянни медицински грижи. А просто от обич и внимание.   Съни е бежанец. Той е един от близо 12 000 души, получили бежански статут през изминалите 5 години.   Бежанец. Колко гръмко прозвище за дете, което дори все още не знае какво означава тази дума.   „Но какво значи, че съм беЗанец?“ питал Съни жените от дома. А те, като не знаели как да обяснят на 5-годишно дете защо в очите на българското законодателство, то е с различен статут от връстниците му, въпреки че е роден тук, му казвали: „Означава, че твоите мама и татко не са от България и че са избягали от мястото, където са живели преди, за да намерят по-добро място“.   Но Съни не знае какво е това друго, по-лошо, място, от което са избягали. Не знае и защо е трябвало да избягат. Дали е имало лоши хора там, които са ги накарали? Както в приказките. Дали са се загубили в гората както Червената шапчица?   Не знае защо и той е беЗанец. Знае само, че неговите родни мама и татко ги няма, че вероятно няма да ги види повече, но и че вече няма да бъде сам.     Защото му намерихме истинско семейство. Преди седмица, точно за Великден, Съни напусна дома и отиде в друг дом, по-различен. Дом на надежда, на разбиране, на обич. Семеен дом. Този на приемната ни майка Рени Гекова, нейния съпруг и сина й.   Съни е трето приемно дете за семейство Гекови, които решават да се посветят на тази професия през 2014 г. С подкрепата на нашия екип от Център по приемна грижа, семейството се е грижило в продължение на 1 година за дете също на 5 години, което се е върнало при родителите си, и повече от 3 години за младо момиче, което в края на миналия месец навърши пълнолетие и предстои да завърши училище.     „Само седмица мина откакто Съни е при нас, а вече разцъфтява и се отваря като малко кокиченце, нежно и ранимо…Винаги е усмихнат и готов за игра, но в прекрасните му очички се крият много спомени! Ще мине доста време преди да сглобим пъзела на пътя му. Затова и ние, и вие – да затегнем коланите! Път ни чака!“, казва приемната майка на нашия социален работник Евгени Сираков в един от техните разговори.     Рени вече е силно впечатлена от знанията и уменията на момченцето. Казва, че без проблем се оправя с всякаква техника, знае доста сложни думи. А това, което искрено я изумява, е колко подреден е Съни – всяка сутрин оправя леглото си без да й се налага да му напомня, дрешките му винаги трябва да са сгънати, а любимите му детски колички – „паркирани“ в гаража.   Както самата Рени е казала на Евгени – предстои им дълго пътуване. С много криволичещи пътища, които в един момент, надяваме се,ще се срещнат и ще запълнят спомените. Ще запълнят картината. Отнякъде ще се появят знаци. Маркировка. Пътят вече няма да води към никъде. А към истината за живота на Съни.   Ние ще сме до тях при всяка тяхна…

Read More