Да живееш, за да помагаш – пътят на един приемен родител

By 07/12/2018Блог

Коледните празници са времето, когато всички отварят сърцата си за доброто, събуждат може би леко унесената си чувствителност, започват да се питат: „Как да помогна?“ и „На кого?“.

 

Преди 4 години, отново около Коледа, една майка, вдъхновена от детето си, решава, че иска да помогне, но не само за веднъж. Тя иска да живее, за да помага. За да приема – чуждата болка, чуждото щастие, и да дава – надежда, тласък, живот. И избира да стане приемен родител.

 

Марина Стефчева е посветила себе си на грижата за децата. Преди да открие приемната грижа, тя работи като детегледачка, докато в живота й не се появява Християн – нейният син и нейно вдъхновение.

 

Тя разказва за него, че още от малък, Хриси иска да помага на други деца, които не са имали неговия късмет – да имат щастливо детство. Тогава Марина осъзнава, че има силата да сбъдне не само неговото желание, но и желанието на още десетки деца за истинско семейство.

 

Тя кандидатства за приемен родител в началото на 2014 година, преминава през интензивно десетмесечно обучение, водено от екипа на Центъра по приемна грижа на фондация „За Нашите Деца“, а след това и през комисия, която я одобрява за приемен родител в началото на 2015 г..

 

Съвсем скоро при нея е настанено първото й детенце, за което тя се грижи в продължение на 1 година. Точно в Деня на детето 2016 г., момченцето е осиновено и завинаги напуска дома на Марина.

 

Не минава и месец и тя приема и второто си дете – Васил, за когото се грижи и досега.

 

Васко се ражда в клинична смърт – дете, за нещастие наследило множество инфекции и усложнения, които довеждат до това той да се роди преждевременно и тежащ едва 1 кг. и 700 гр.. Прекарва 5 месеца в болницата, където се борят с наследените болести, след което е настанен при Марина, тъй като биологичните му майка и баща не са в състояние да се грижат за него.

 

На 5 месеца, Васко е с развитието на новородено, тежи едва 5 килограма. Държи крачетата си свити към коремчето, плаче всеки път, когато Марина излезе от стаята. В продължение на 2 месеца, заради болките от усложненията, с които се ражда, Васил плаче безспирно. Ден и нощ.

 

Виждайки, че Васко е със сериозно изоставане в развитието си, Марина веднага се обръща към нашия Център за обществена подкрепа „Св. София“ за съдействие и работа с малкия започва рехабилитатор. Сега Васко е напълно здрав, ходи и бяга свободно, но все още не позволява на Марина да напусне стаята за по-дълго време. Както тя казва – „двамата с Васко сме като скачени съдове“.

 

От неговото настаняване до юли 2018 г., приемната майка и Васко се срещат всеки месец с биологичните му родители, които през това време работят социалните ни работници от ЦОП„Св. София“, за да подобрят връзката помежду си, да изградят родителски умения, и в крайна сметка да си върнат детето.

 

Изведнъж, обаче, обажданията и срещите секват. Родителите на Васко спират да го търсят. Спират да идват и на срещите със социалните работници. Един ден Марина разбира, че бащата на Васко е подал молба за отказ от реинтеграция.

 

Тя очаква съвсем скоро, след като изтече задължителния срок, Васко да бъде вписан в регистъра за пълно осиновяване. И да намери своето ново семейство, което дълго го е очаквало и ще го обича дори повече от нея.

 

Дотогава Марина ще продължи да бъде опора на Васко, а синът й Хриси също ще продължи да помага – ще го учи на нови думички, ще си играят заедно, ще го води на детска градина. Като всеки истински по-голям брат.