Приемна майка: Отгледах 5 деца и помъдрях

By 30/01/2019Новини

“Идеята беше спонтанна, но плод на силното ми желание да гледам бебенце. Случайно видях обява на фондация “За Нашите Деца”, че търсят приемни семейства за София. Изпитвах огромна потребност да си стоя вкъщи с бебе и беше много, много хубаво. И все още е”, връща се към началото Галина.

Когато им дават първото бебе, то е само на 1 месец – кротко и добричко. Галя има сериозни помощници – съпругът Алексей я отменя във всичко, дъщерите тийнейджърки сменят памперси, разхождат и хранят бебето. ”Ставайки приемни родители, със съпруга ми изпълнихме едно невероятно желание на децата ни – да имаме бебе, което да не пораства!”, спомня си Галина.

 

Тя не приема, че гледа “чужди” деца.”Тази дума изобщо не може да се използва – те стават точно като свои, без никаква разлика. През изминалите 7 години разбрах, че когато гледаш свое дете, винаги влагаш в него бъдещето, надеждите си, правиш планове подсъзнателно. А когато се грижа за приемните деца, давам най-доброто от себе си в мига и знам, че те си имат път. Съзнавам себе си и детето като индивидуалност – то си знае защо е дошло на този свят и аз съм част от пътя му. Гледайки тези деца, помъдрях. Не редиш бъдещето им, знаеш, че те имат свое и вървят към него. Това е единствената разлика между “своето” и приемното дете”, споделя Галина Ангелова.

 

Признава, че най-тежкото в приемната грижа е раздялата с детето, когато то трябва да отиде при осиновителите си. “За мен това е учене, аз лично се уча на раздяла. Уча се да не притежавам, да приема, че всеки човек има свой път и аз не го знам. Тази философия не намалява болката, но ми позволява да премина през трудния период на раздялата. Колкото е по-голямо детето, толкова е по-трудно, защото личността му е повече оформена, а оттам спомените и преживяванията са по-силни. Усещането за липса е много силно, особено в началото. Винаги боли, но постепенно намалява, защото вниманието се насочва към новото бебе и просто нямаш толкова много време да усещаш липсата на предишното”, споделя Галина.

Тази болка обаче не е в състояние да я спре да се грижи за бебетата. “Не можеш да не обичаш бебе, не можеш да не се грижиш за него, да не го нахраниш, да не го смениш, да не го гушкаш, да не му се радваш. Чудя им се на хората защо не стават приемни родители”, искрено се изумява тя.

 

Досега се е грижила за 4 дечица, всички вече осиновени – три в София и едно в родния град Шумен. “Поддържам връзка с родителите, които се познават помежду си. Виждам и чувам децата често, идват ни на гости. Това е всъщност най-лекият вариант при раздялата”, благодарна е Галина.

 

В последната година тя и съпругът се грижат за момченце, което дошло при тях на три месеца. Пъпната връв е била увита около едното му краче, където имало дълбок белег. Лежало е в първите три месеца неподвижно в болницата заради този проблем и вероятно това е дало отражение върху по-нататъшното му развитие.

 

“Той започна по-късно да се обръща и да седи, пляскането с ръчички и махането за “чао” също закъсняха. Въпреки че педиатърката казваше, че всяко бебе се развива със своя скорост, аз в един момент доста се притесних и говорих със социалната работничка, която отговаря за нас. Тревожеше ме, че Петьо е вече на 10 месеца, а не може да седи сам. Тогава направихме консултация със специалист по ранно детско развитие във фондация „За Нашите Деца“. Той направи обследване и изключи детска церебрална парализа, което беше най-големият ми страх. Няма физиологични причини за забавянето и започнахме рехабилитация. Минахме вече два курса, третият продължава. Предстои ни и професионално стимулиране на нервно-психологическото развитие на детето.”

 

„От петте деца, за които сме се грижили до момента, три са от ромски произход и две от български. Мисля, че хората, които ги осиновяват, все повече не ги делят. Момиченце, което гледахме 2 години, попадна в семейство с майка педагог. Тя го обучава вкъщи и много се занимава с него. През февруари то ще навърши 5 г., но говори като 10-годишно. Води интелигентни разговори и спорове”, радва се Галина.


Благодарим на Ангелина Димитрова от в-к „Марица“ за прекрастната статия!